Из „Орисано” от Искра Урумова

Преди две години

8 май

Все едно някой от раз усилва звука на заобикалящия ме свят. Всички шумове в радиус от поне километър атакуват ума ми като свредло. Чувам какво си говорят в съседните стаи, долавям движения и неприятна смеси­ца от всякакви миризми, вибрациите от колите навън, звука от дъждовните капки… Връхлетялата ме вълна от усещания опъва сетивата ми като струни миг преди да се скъсат.

Мразя всяко проклето събуждане!

Стисвам клепачи, докато овладея тази какофония, а тъпият телефон не спира да звъни.

– Какво, мамка му?! – процеждам в апарата с горещо­то желание да убия онзи, който ме търси.

Заповядвам си да отворя очи, докато отсреща чувам:

– Както винаги, си любезен…

– Явно ти липсвам, полковник… – Грам любезност не влагам, но това със сигурност няма значение за гадното джудже, чийто глас разпознавам.

Противният вкус в устата ми се усилва, все едно цяла нощ съм предъвквал вмирисани плъхове…

– Трябваш ми. До колко време можеш да дойдеш?

– Въпросът е мога ли изобщо!

Мълчание.

– И можеш ли? – процежда полковникът.

Ще те смачкам някой ден!

– По обед съм при теб. – Мятам телефона на разхвър­ляната маса.

Много ме дразни това мръсно човече, но още е рано да му видя сметката. Протягам схванатото си тяло и на път към банята оглеждам хаоса в хотелската стая.

Студеният душ ме съживява. Пастата за зъби обаче не успява да освежи устата ми. Това ще е от гадния ром в бара снощи. Подсушавам с досада косата, после брадата си и за пореден път си казвам, че е време да скъся поне нея. Избърсвам запотеното огледало с длан…

Ама че мутра!

Взирам се внимателно в отражението си с ясното съзнание, че приличам на измет и…имам рожден ден. Чес­тит ми рожден ден! Двайсет и една… За подарък – среща с полковника. Поредният скапан „подарък“ за поредната скапана година!

Изсмивам се, увивам хавлия около кръста си на изли­зане от банята и започвам да ровя из нахвърлените по столовете парцали в опит да открия свястна тениска. Сещам се, че камериерката Хуана донесе изпрани дрехи още вчера. Обръщам се към гардероба и го фиксирам ня­колко секунди, сякаш е непознат пришълец.

А уж изтрезнявам нечовешки бързо…

Грабвам дистанционното от масата и пускам теле­визора, който започва да лее припрян португалски. Леко истерична водеща дрънка врели-некипели. Не ми пречи, щом притъпява останалите звуци, които попиват в ума ми. Трябва ми огромна доза силно кафе!

В гардероба, разбира се, ме чакат изпрани и изгладени дрехи. Навличам ги бързо. Прибирам ножа в ботуша, про­верявам пистолета и го пъхам отзад на кръста си, теле­фона, парите… Цигарите? Останаха в колата. Ключове­те? Сещам се, че снощи ги хвърлих от другата страна на леглото. Откривам ги под мръсните дънки.

Плъзвам последен поглед по стаята и излизам. Спус­кам се по скърцащите стълби до бара и се подпирам на него с поглед, забит в раменете на стария собственик на хотела – Бове, бащата на Хуанита.

– Ей сега! – промърморва, без дори да ме погледне.

Загърбвам го и замислено се взирам през мръсните прозорци. Дъждът скоро ще спре. Звукът от смилането на ароматните зърна в кафе машината ме успокоява. Об­ръщам се, щом старецът поставя картонена чаша с ди­мящо кафе на плота.

– С тази дълга брада приличаш на стар кръвожаден бандит, чужденецо! – подсмихва се, без да отмества очи от моите.

Харесвам го. Иначе нямаше да живея в долнопробния му хотел в Пакарайма вече половин година.

– Хуана да почисти стаята ми, шефе. И не приличам! Кръвожаден съм и се чувствам адски стар!

Отпивам и излизам навън. Дъждът се е превърнал в приятно припръскване, но влагата е убийствена. След де­сет минути тениската ще е залепнала за гърба ми. Още с качването в раздрънкания джип започвам да ровя за ку­тията с цигари. В такава сутрин имам нужда не само от кофеин, но и от тютюн – гладът на хроничните ми самоубийствени зависимости. Паля цигара и съм готов да тръгна към полковника.

И да го гръмна в лицето!

Срещам очите си в огледалото и сякаш отдалеч чувам ядосания глас на баща ми: „Това ли избираш? Да си убиец и скитник?! Това ли?!“.

– Да, мамка му, точно това! – процеждам отговора, който му дадох преди… Колко?Май повече от две години.

Толкова ли минаха,откакто го видях за последно?!

Издухвам порция гъст дим, отпивам голяма глътка кафе, преди да закрепя чашата в поставката на врата­та, завъртам ключа и двигателят изревава нетърпели­во. Заповядвам си да не мисля за миналото. Два часа по-късно не мога да мисля и за настоящето заради всички отблъскващи звуци и миризми на лагера – стонове, крясъци, псувни, блъскане, пот, мръсни тоалет­ни, бензинови изпарения, застояла храна… Чакам полко­вника в дупката, наречена „кабинет“, а хлапакът, който му слугува, отиде да го повика. Пълно е с деца войници наоколо. Малки хора с промити мозъци и проядени души.

Чувам наближаващите стъпки по коридора и бавно дърпам от цигарата.

– Чужденецо! – възкликва с влизането си. – Ето те и теб!

Завъртам стола към него:

– Полковник! Ей ме на – целия.

Засмива се. Лицето му заприличва на гниеща мушму­ла. Отпуска дребното си тяло на креслото зад бюрото, потънало в прах и разни книжа…

В шкафчето до него крие запаси от уиски. В средното чекмедже държи под ключ важните документи заедно с любимите си порносписания. Зная всичко за навиците му, но не и истинското му име. Не ме и интересува. Кинта и петдесет, а затрил толкова хора, че едва ли някой може да им хване броя – млади, стари, с причина и без. Главорез в дрехи с детски размер.

Да съм най-добрият в наказателния му отряд, бе мой съзнателен избор. Доказах, че мога да съм този, който реша, а не този, който всички смятат, че трябва да бъда. До деня, когато се озовах на косъм от смъртта и сложих край на престоя си тук. Но няма как да спра контакта с военизираната шайка, която се разпорежда с тази територия под претекст, че помага за реда в гра­ничния район. Не и ако искам да пазя хората, благода­рение на които още съм жив – яномамите. Индианците ме бяха открили окървавен и в безсъзнание, изхвърлен в джунглата след едно от пиянските ми изстъпления. Дори аз, „свръхчовекът“, се бях оказал смъртен след дос­татъчно количество алкохол в комбинация с предате­ли, които искат да ме убият.

Хората от скитащото племе ме върнаха към живо­та, а сега контактът ми с полковника гарантира, че ни­кой няма да притеснява тях и близките им, избрали да живеят в цивилизацията. Ако изобщо има нещо такова по тия географски ширини…

– Може би обърках плановете ти за деня – нелепо лю­безно казва домакинът, – но има работа, която е само за теб.

– Виж ти! – отвръщам безразлично.

Дръпва горното чекмедже на бюрото, а аз не го изпус­кам от очи. Хвърля пред мен книжен плик, омацан с кръв. Прилича на прясна. И мирише на такава. Кимва подканящо:

– Разгледай, разгледай!

Хващам плика за чистия край с върха на палеца и по­казалеца. Изсипвам съдържанието му върху бюрото – мобилни телефони, банкноти ,няколко вида документи (българска лична карта?!), билети за залагания, пръсте­ни и масивен златен ланец, които разпознавам веднага… Веждата ми отскача изненадано и впивам поглед в очич­ките на дребния.

– Мхм! – кимва той самодоволно. – Измислихме го.

Виж още

Откъс от „Списъкът на съдията“ на Джон Гришам

Лейси излезе от сградата, бавно я заобиколи, наслади се на прохладния въздух и влезе във …

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *