Из „Размах“ от Дейвид Епстийн

УВОД
Глава 1
КУЛТЪТ КЪМ РАННИЯ СТАРТ

Една година и четири дни след края на Втората световна война, завършила с пълната капитулация на Германия, в малко унгарско градче се ражда Ласло Полгар, който слага началото на ново семейство. Той не е имал баби, не е имал дядовци, нито братовчеди; всички са били пометени от Холокоста заедно с първата съпруга на баща му и петте им деца. Ласло пораснал, решен да създаде семейство, което ще бъде необикновено.

Още от университета Ласло се подготвял за ролята си на баща, като изучавал биографиите на легендарни личности – от Сократ до Айнщайн. Той решил, че традиционното образование е неблагона-деждно и че той би могъл да превърне собствените си деца в гении, ако успее да им осигури ранен старт в правилната посока. Така щял да докаже нещо далеч по-важно: че всяко дете може да бъде моделирано така, че да достигне върховете във всяка област. Ласло имал нужда единствено от жена, която да подкрепя плана му.

Майка му имала приятелка, а приятелката имала дъщеря, Клара. През 1964 г. Клара пристигнала в Будапеща, където се срещнала с Ласло. Ласло не си направил труда да се преструва; още на първата среща казал на Клара, че планира да има шест деца и че ще ги отгледа така, че да станат изключителни. Клара се върнала у дома и споделила доста хладно с родителите си: „Срещнах много интересен човек, но не мога да си представя, че ще се омъжа за него“.

Двамата продължили да си разменят писма. И двамата били учители и споделяли мнението, че образователната система е фрустриращо едностранчива, създадена да произвежда само „сива посредствена маса“, по думите на Ласло. След като си кореспондирали година и половина, Клара осъзнала, че в лицето на Ласло е намерила много специален приятел. Най-накрая Ласло ѝ изпратил любовно писмо с предложение за брак. Двамата се оженили, установили се в Будапеща и се заловили за работа. Сузан се родила в началото на 1969 г. и експериментът започнал.

За първото си гениално дете Ласло избира шахмата. През 1972-ра, годината преди да започнат тренировките на Сузан, американецът Боби Фишер побеждава руснака Борис Спаски в Мача на века. И двете полушария виждат в този мач въплъщение на Студената война – изведнъж шахът се превръща в попкултура. Освен това, по думите на Клара, играта има забележително предимство: „Шахът е обективен и може лесно да се измери“. Победа, загуба или реми и точкова система, която отчита уменията на един играч срещу останалия шахматен свят. Ласло решава, че дъщеря му ще стане шампионка по шахмат.

Ласло е търпелив и педантичен. Започва обучението на Сузан с „война на пешките“. Само пешки и който стигне пръв до последния ред, печели играта. Много скоро Сузан започва да изучава ендшпили и дебютни примамки. Тя харесва играта и бързо напредва. След осем месеца тренировки Ласло я завежда в опушен шахматен клуб в Будапеща и изправя четиригодишната си дъщеря, чиито крака не стигат до пода под стола, срещу възрастен мъж. Сузан побеждава в първата си игра, а победеният мъж напуска клуба с трясък. Тя се явява на шампионата на Будапеща и спечелва титлата в групата под 11 години. На четири годинки още не е загубила мач.

На шест Сузан чете и пише и е с години пред връстниците си по математика. Ласло и Клара решават, че ще я обучават вкъщи, за да има достатъчно време за шах. Унгарската полиция заплашва, че ще хвърли Ласло в затвора, ако не изпрати дъщеря си на училище, което е задължително. В продължение на месеци той лобира пред Министерството на образованието, за да получи разрешение. Малката сестричка на Сузан, София, също ще бъде обучавана у дома, както и Джудит, която скоро ще се роди. Ласло и Клара за малко да я нарекат Жени, което на унгарски не е име, а думата за „гений“. И трите деца стават част от великия експеримент.

Обичайният ден на момичетата започва в 7 часа сутринта с тенис на маса с треньори, в 10 ч се връщат у дома за закуска, после следва дълъг ден, прекаран в шахматни занимания. Когато Ласло достига предела на компетентността си, той наема професионални треньори за подготовката на трите си дъщери гении. Свободното си време той е посветил на изрязването на 200 000 описания на проведени игри от шахматните списания – много от тях създават представа за бъдещите опоненти – които подрежда в картонен каталог, т.нар. картотека. Преди създаването на компютърните шахматни програми, тази картотека предоставя на Полгарови най-голямата база данни в целия свят, с изключение може би на секретните архиви на Съветския съюз.

На седемнайсет години Сузан Полгар става първата жена, която печели квалификация за Световния шампионат за мъже, макар че Световната шахматна федерация не ѝ разрешава да участва. (Заради постиженията ѝ това правило скоро е отхвърлено.) Две години по-късно, през 1988 г., когато София е на четиринайсет, а Джудит – на дванайсет, момичетата са трите от четиричленния отбор на Унгария за Шахматната олимпиада при жените. Те побеждават отбора на Съветския съюз, който е спечелил единайсет от дванайсетте издания на олимпиадата от началото на нейното съществуване. По думите на Сузан, сестрите Полгар стават „национално съкровище“. На следващата година с падането на комунизма сестрите вече могат да се състезават по целия свят. През януари 1991 г. Сузан става първата жена, завоювала титлата „гросмайстор“, състезавайки се в турнири срещу мъже. През декември, на петнайсет години и пет месеца, Джудит става най-младият гросмайстор в историята на шаха при мъжете и жените. Когато в телевизионно интервю питат Сузан, дали иска да спечели световната титла в категорията за мъже или на жени, тя отговаря, че иска да спечели в „абсолютната категория“.

Нито една от сестрите не достига върховната цел на Ласло, титлата на световен шампион, но и трите са изключителни шахматистки. През 1996 г. Сузан участва в Световния шампионат за жени и го печели. София достига до нивото на „международен майстор“, едно ниво под „гросмайстор“. Джудит отива още по-далече, изкачвайки се през 2004 г. до осмо място в световната ранглиста.

Експериментът на Ласло се оказва успешен. Толкова успешен, че в началото на 90-те години той заявява, че ако неговият метод за „ранна специализация“ се приложи към хиляда деца, човечеството би могло да се справи с проблеми като рака или СПИН-а. В крайна сметка шахматът е само една от възможните среди за универсалния му подход. Също като историята на Тайгър Уудс, историята на сестрите Полгар нахлува в неспирната въртележка на попкултурата чрез безброй статии, книги, телевизионни предавания и беседи, като пример за неудържимата мощ на ранния старт. Един онлайн курс, наречен „Да отгледаш гении“, рекламира уроци по метода на Полгар, за да „изградите собствения си план за живот на гений“. Бестселърът „Талантът е надценен“ използва Тайгър Уудс и сестрите Полгар като доказателство, че началната преднина и целевите тренировки са ключ към успеха „практически във всички дейности, които са важни за вас“.

Урокът, който ни се внушава, е, че всичко на света може да бъде постигнато с един и същ подход. Този урок се основава върху едно много важно и никога неизречено допускане: че шахматът и голфът са представителни примери на всички дейности, които за важни за нас.

Точно колко от света и от нещата, които хората искат да научат, са наистина като голфа и шахмата?

Психологът Гари Клайн е пионер в изследването на моделите на „естествено вземане на решения“ (naturalistic decision making – NDM) сред експертите. Изследователите на NDM наблюдават експерти в естествената им работна среда, за да разберат как вземат решения с висока степен на риск и под натиск на фактора време. Клайн доказва, че експертите в ред области удивително приличат на гросмайсторите по шах по инстинктивното разпознаване на известни шаблонни конфигурации.

Когато помолих Гари Каспаров, може би най-великия шахматист в историята, да ми обясни как взема решение за следващия ход, той ми отговори, „виждам хода, комбинацията почти мигновено“, базирайки се на конфигурациите, с които се е сблъсквал преди това. Каспаров каза, че е готов да се обзаложи, че гросмайсторите обикновено правят хода, който изниква в ума им в първите няколко секунди. Клайн изследва командири на огнеборци и установява, че 80% от решенията им също се вземат инстинктивно и за секунди. След години, прекарани в гасенето на пожари, те разпознават повтарящи се модели в поведението на огъня или на горящите сгради пред срутване. Когато изследва поведението на морски командири в небойни обстоятелства например, когато се опитват да избегнат катастрофална грешка да не сбъркат пътнически с вражески самолет, Клайн забелязва, че те много бързо разпознават потенциалната заплаха. В 95% от случаите командирите веднага схващат обичайни черти в поведението на самолета и предприемат съответното действие, без да се замислят.

Един от колегите на Клайн, психологът Даниел Канеман, изследва процеса на взимане на решения от гледна точка на „евристичните и пристрастни“ модели на човешка преценка. Неговите открития са напълно противоположни на заключенията на Клайн. Когато Канеман изследва взимането на решения сред висококвалифицирани експерти, той установява, че често опитът не им е от полза. Тъкмо обратното, поражда прекалена самоувереност, вместо да подобрява уменията.

Канеман включва и себе си в тази критика. Той започнал да се съмнява във връзката между опит и експертиза още през 1955 г. като млад лейтенант в психологическия отдел на израелското министерство на отбраната. Едно от задълженията му било да оценява кандидат-офицерите чрез тестове, адаптирани от британската армия. В едно от упражненията осем души, носейки телефонен стълб, трябвало да се прехвърлят през двуметрова ограда, без войниците и стълбът да докоснат стената, и без стълбът да се докосне до земята.

Разликата в индивидуалното представяне на кандидат-офицерите била толкова ярко изразена – под стрес, сред войниците изпъкнали явни лидери, съвестни изпълнители, самохвалковци и мекушавци – че Канеман и колегите оценители били твърдо убедени, че ще могат да анализират лидерските качества на кандидатите и да предскажат как ще се представят по време на офицерската подготовка и в бойна обстановка. Оценките им се оказали напълно погрешни. На всеки два-три месеца получавали статистическа информация за точността на предвижданията си. И всеки път научавали, че предвижданията им били по-скоро слепи догадки. С времето натрупвали повече опит и ставали все по-убедени в оценките си. Независимо от това резултатите не се подобрявали. Канеман се удивлявал от „липсата на всякаква връзка между статистическата информация и неоспоримата истина на преживяното“. По същото време излязла влиятелна книга върху експертната оценка, която, по думите на Канеман, го впечатлила „изключително много“. Книгата правела обширен преглед на изследвания, които разтърсили психологията, защото доказвали, че в редица области на реалния живот опитът просто не създава умения – от университетските администратори, които оценяват потенциала на бъдещите студенти, през психиатрите, които предричат поведението на пациентите си, до професионалистите в „Човешки ресурси“, които решават кой кандидат ще се справи успешно с професионалната квалификация. В областите, които включват човешко поведение и където не се открояват ясни, повтарящи се модели, повторението не води до усвояване. Шахът, голфът и пожарите не са правилото, те са изключенията.

Различията в поведението на опитните професионалисти, документирани от Клайн и Канеман, поставят неразрешим проблем: стават ли специалистите по-добри с натрупването на опит, или не?

През 2009 г. Канеман и Клайн предприемат необичайната крачка да публикуват съавторска статия, в която да изложат възгледите си и да намерят обща територия. Успяват. Двамата стигат до заключението, че това, дали дългият опит неизбежно води до експертни умения, зависи от разглежданата област. Тесният опит създава по-добри шахматисти, играчи на покер и пожарникари, но не подобрява уменията на специалистите в предричането на финансовите или политическите тенденции, или на напредъка в кариерата на служители и в състоянието на пациенти. Психологът Робин Хогарт нарича областите, изучавани от Клайн, в които инстинктивното разпознаване на повтарящи се модели работи изключително добре, „благоприятна“ обучаваща среда. Поведенческите образци се повтарят многократно, обратната информация е изключително точна и често – много бърза. При голфа и шаха топката или фигурата се движи по правила и в определени граници, резултатите се виждат веднага, постоянно изникват сходни ситуации. Удари топката и тя ще отиде или твърде далече, или недостатъчно далече; може да е подсечена, завъртяна или права. Играчът наблюдава какво става, опитва се да поправи грешката, опитва отново, повтаря опитите в продължение на години. Това именно е дефиницията на „целева практика“, за която се отнася правилото за десетте хиляди часа и която мотивира стремежа за ранна специализация при овладяване на технически умения. Обучаващата среда е „благоприятна“, защото обучаващият подобрява уменията си просто като упражнява дейността и се старае да стане по-добър. Канеман се съсредоточава върху областите, противоположни на „благоприятните“ обучаващи среди; Хогарт ги нарича „коварни“ среди.

В „коварната“ среда правилата на играта често са неясни и непъл-ни, може да има или да няма повтарящи се модели, или да не са ясно изразени, обратната информация често не идва веднага, не е точна или и двете.

В най-дяволски „коварните“ обучаващи среди опитът всъщност може да внуши грешни уроци. Хогарт споменава прочут лекар от Ню Йорк, който бил известен с уменията си на диагностик. Специалната му област бил коремният тиф и той преглеждал пациентите, като опипвал езика им с ръце. Всеки път прегледът му потвърждавал положителна диагноза, дори преди пациентът да има каквито и да било симптоми. И всеки път диагнозата му се оказвала вярна впоследствие. Както казва по-късно един лекар: „Използвайки ръцете си, той направи по-успешна кариера29, разпространявайки тифа, от Тифозната Мери“. Повтарящият се успех му дал възможно най-лошия урок. Много малко обучаващи среди са толкова „коварни“, но истината е, че дребни неща са в състояние да объркат опитни професионалисти. Оказва се, че експертни пожарникари, които се сблъскват с нова ситуация, като например пожар в небостъргач, изведнъж не са в състояние да разчитат на интуицията, която са развили в борбата с домашни пожари, и могат да вземат грешно решение. С промяната на статуквото и гросмайсторите могат да открият, че уменията, които са развивали с години, изведнъж са излезли от употреба.

През 1997 г. в сблъсъка, обявен за окончателна битка за надмощие между човешкия и изкуствения интелект, суперкомпютърът на IBM Deeр Blue победи Гари Каспаров30. Deep Blue изчислява двеста милиона позиции за секунда. Това е мъничка частица от възможните шахматни позиции – броят на възможните игрови положения е по-голям от броя на атомите в наблюдаемата вселена – но е достатъчно голям, за да победи и най-добрия човек. По думите на Каспаров: „Днес безплатното приложение за шах на мобилния ви телефон е по-добро от мен“. И изказването му не е реторично.

„Всичко, което можем да правим и знаем да правим, машините ще могат да го правят по-добре – каза той наскоро в една своя лекция. – Ако можем да го кодираме и да го вкараме в компютър, те ще го направят по-добре.“ Но пък загубата срещу Deep Blue му дава идея. Играейки срещу компютри, той разпознава това, което специалистите по изкуствен интелект наричат „Парадокс на Моравец“: хората и машините много често имат противоположни силни и слаби страни.

Известна е мисълта, че „шахът е 99% тактика“. Тактиката представлява кратка комбинация от ходове, която дава на играчите моментно предимство на дъската. Когато играчите изучават всички тези комбинации, това, което овладяват, е тактиката. По-мащабното планиране в шаха – как да направляваме малките битки, за да спечелим войната – се нарича стратегия. Както казва Сузан Полгар: „Може много да напреднеш, ако си добър в тактиката – т.е. ако знаеш много комбинации – дори ако имаш само базисно разбиране за стратегия“.

Благодарение на огромната си изчислителна мощ, компютрите са безупречни тактици в сравнение с хората. Гросмайсторите могат на предрекат близкото бъдеще, но компютрите го правят по-добре. Какво би станало, замислил се Каспаров, ако тактическата мощ на компютъра се комбинира с човешката способност да вижда „голямата картина“, с човешкото стратегическо мислене?

През 1998 г. Каспаров съдейства за организирането на първия турнир за „ускорен шахмат“, в който всеки играч, включително и самият Каспаров, си партнира с компютър. Годините, посветени на изу-чаването на комбинации, са извадени от играта. Машината партньор се справя с тактиката, за да може играчът да се съсредоточи върху стратегията. Все едно Тайгър Уудс да се изправи срещу най-добрите геймъри във видеоигра на голф.

Годините, прекарани в безкрайни повторения, са неутрализирани и състезанието се превръща по-скоро в сблъсък на стратегии, отколкото на тактически ходове. Това моментално променя установената йерархия в шаха. „При тези обстоятелства креативността на човека става още по-решаваща, а не по-малко решаваща“, смята Каспаров33. Той приема реми 3:3 срещу играч, когото в традиционен мач е разбил 4:0 само преди месец. „Моето предимство в изчисляването на тактическите ходове беше сведено до нула от машината.“ Първоначалното предимство – резултат от продължителен опит и специализирани тренировки, се поема от подизпълнител и в състезание, в което играчите се съсредоточават единствено върху стратегията, Каспаров изведнъж намира равностойни съперници.

Няколко години по-късно се провежда първият турнир по „фристайл“ (свободен стил) шах. Отборите могат да бъдат съставени от по няколко играчи и от компютри. Преимуществото на дългогодишния специализиран опит, обезсилено в „ускорения шах“, е напълно унищожено в шаха „фристайл“. Двама играчи аматьори не само разбиват „Хидра“, най-добрия шахматен суперкомпютър, но побеждават и отбор от гросмайстори, които също използват компютри. Каспаров заключава, че успехът на победилия отбор се дължи на това, че играчите му са най-добри в „обучаването“ на няколко компютри точно какво да изследват и как да синтезират получената информацията в една обща стратегия. Оттогава комбинирани отбори човек/компютър, известни като „кентаври“, играят шах на най-високи нива. Ако победата на Deep Blue срещу Каспаров сигнализира доминиращата мощ на компютрите, победата на „кентаврите“ срещу „Хидра“ символизира нещо по-интересно: способността на хората да правят това, което правят най-добре, без непременно да прекарат години в специализирани тренировки за разпознаване на повтарящи се модели.

През 2014 г. уебсайт, регистриран в Абу Даби, обявява награден фонд от 20 000 долара за турнир по „фристайл“ шах, в който могат да се състезават и шахматни програми без участието на хора. Побеждава отбор, който се състои от четирима играчи и няколко компютъра. Ансън Уилямс, който е капитан на отбора и който взима основните решения, е британски инженер и дори не фигурира в официалната шахматна ранглиста. Съотборникът му, Нелсън Хернандес, ми каза: „Това, което хората не разбират, е, че във „фристайл“ се прилага комплексен набор от умения, в някои случаи те нямат нищо общо с играенето на шах“. В традиционния шах Уилямс вероятно би бил на нивото на приличен аматьор. Но той е много вещ в компютрите и в умелото интегриране на потока информация за вземането на стратегически решения. Като тийнейджър Уилямс бил изключително добър във видеоиграта Command & Conquer, „стратегия в реално време“, където играчите действат едновременно. Във въпросния „фристайл“ мач Уилямс е трябвало да вземе под внимание съвети от съотборниците си, от различните шахматни програми и след това бързо да заповяда на компютрите да изследват по-дълбоко определени възможности. Той е нещо каторъководител на екип от тактически съветници гросмайстори и ролята му е да решава кои съвети да проучи в дълбочина и кои да отхвърли. Той играел всяка игра предпазливо, очаквайки реми, но се опитвал да създаде ситуации, които да подведат опонента да направи грешка.

За да обобщим, Каспаров намира начин да победи компютъра, като възлага на подизпълнител тактическите решения – тази област на човешката експертиза, която може най-лесно да бъде заместена, областта, на чието овладяване той и сестрите Полгар са посветили години от живота си.

През 2007 г. National Geographic TV канят Сузан Полгар да участ-ва в един експеримент. Сузан трябвало да седне на маса на тротоара в китния Гринуич Вилидж, в Манхатън, с празна шахматна дъска пред себе си. Нюйоркчани, облечени с есенни якета и джинси, се разхождали по улицата, когато бял камион с голямо табло, изобразяващо шахматна дъска с двайсет и осем фигури в разиграване, завил по Томсън Стрийт и минал покрай Сузан. Тя хвърлила поглед към таблото и съвършено точно възстановила видяното върху шахматната дъска пред себе си. Предаването било замислено като продължение на прочута серия от шахматни експерименти, чиято цел била да се разкрият тайните на овладяване на умения в „благоприятна“ среда.

Първият експеримент бил направен през 40-те години на XX век от холандския шахматист и психиатър Адриан де Гроот. Той бързо прекарвал схеми с шахматни конфигурации пред очите на играчи от различни нива и после ги карал да възстановят видяното колкото се може по-точно. При всеки опит гросмайсторите възстановявали цялата дъска, макар че „мерването“ траяло само три секунди. В сравнение с тях майсторите се справили в половината от случаите. По-слаби играчи, като градски шампиони или средни клубни играчи, никога не успявали точно да възстановят дъската. Подобно на Сузан Полгар, логичният извод бил, че гросмайсторите имат фотографска памет.

След успеха при първото преминаване, камионът на National Geographic TV се върнал обратно, показвайки таблото от другата страна, но този път фигурите били пръснати безразборно. Макар че фигурите били по-малко на брой, Сузан не успяла да възстанови почти нищо.

Този експеримент е възстановка на друг опит от 1973 г., при който двама психолози от университета „Карнеги-Мелън“, Уилям Дж. Чейс и бъдещият Нобелов лауреат Хърбърт А. Саймън, прилагат теста на Де Гроот, но с малка добавка. Този път показват на играчите и дъски с комбинации, които не могат да се появят в реална игра. В тези случаи експертите не се представят по-добре от по-слабите играчи. Гросмайсторите всъщност никога не са имали фотографска памет. Чрез повторения и запаметяване на възможните варианти в играта, те са се научили да правят това, което Чейс и Саймън наричат „групиране“. Вместо да се мъчат да запомнят положението на всяка пешка, офицер или топ, мозъците на елитните играчи групират фигурите в по-малък брой смислени „късове“, свързани с познатите им комбинации. Тези „късове“ позволяват на експертните играчи, опирайки се върху опита си, моментално да оценяват ситуацията, затова Гари Каспаров ми каза, че гросмайсторите обикновено знаят, какъв ще бъде следващият им ход само след секунди. За Сузан Полгар първото табло, преминало пред погледа ѝ, не е съдържало 28 фигури, а пет различни „къса“, които подсказват развитието на играта.

Техниката на групиране може да обясни моментите на наглед свръхестествена памет в специфични области, от музикантите, които изпълняват дълги творби наизуст, до футболистите, които разпознават за секунда схемата на разположението на колегите си на терена, преди да решат накъде да подадат топката. На нас ни се струва, че елитните спортисти имат свръхчовешки рефлекси, защото разпознават линиите на движение на топката или на тялото, които им подсказват какво ще се случи, преди да се е случило. Ако бъдат изпитани извън спортната им среда, свръхчовешките им реакции изчезват.

Ние всеки ден разчитаме на така нареченото групиране в областите, в които сме експерти. Опитайте се за десет секунди да запомните колкото се може повече от тези двайсет думи:

Думи защото да групи се двайсет запомнят обединим в по-лесно свързани в можем смислови много изречение е думите можем да.

Добре, а сега опитайте отново:

Много по-лесно е да се запомнят двайсет думи, свързани в изречение, защото можем да обединим думите в смислови групи.

Това са все същите двайсет думи, информацията е същата, но в продължение на години вие сте усвоили моделите на подредба на думите, което ви позволява моментално да схванете смисъла на втората група и да я запомните без усилие. Сервитьорът, които ви обслужва в ресторанта, няма свръхестествена памет. Също като музикантите и футболистите, сервитьорите умеят да разделят повтарящата се информация на смислови групи.

В шаха запаметяването на огромен брой повтарящи се комбинации има толкова голямо значение, че ранното усвояване на техниките и целевите тренировки са решаващи за успеха. Психолозите Фернан Гобе (треньор на бъдещи гросмайстори) и Гилермо Кампители (международен майстор) установяват, че шансовете на един състезател да достигне нивото на международен майстор (едно ниво под гросмайстор) намаляват от 1 към 4, до 1 към 55, ако интензивните тренировки не са започнали към дванайсетата му година39. Групирането може да изглежда като магически фокус, но е следствие на огромна, повторителна тренировъчна работа. Ласло Полгар ненапразно е вярвал в това. Дъщерите му дори не са най-яркото доказателство.

Повече от петдесет години психиатърът Даролд Трефърт изследва хора с изключителни умения, индивиди, които с неуморна мотивираност са овладявали умения в една определена област и чиито способности в тази област далеч надхвърлят уменията им в други области. Трефърт нарича книгата си „Острови на гения“.

В нея той описва невероятните постижения на тези хора „саванти“, като например пианиста Лесли Лемке, който можел да изпълнява няколко хиляди песни по памет. Погледнато отстрани, Лемке и другите „саванти“ имали бездънен капацитет за съхраняване на информация, затова Трефърт първоначално приписва способностите им на съвършената им памет; нещо като човешки записващи устройства. Когато обаче ги карат да слушат различни музикални творби за първи път, откриват, че музикалните „саванти“ възпроизвеждат много по-добре „тоналната“ музика – към която принадлежи цялата класическа и популярна музика – отколкото „атоналната“ музика, при която последователността на нотите не следва познатите хармонични структури. Ако „савантите“ бяха просто човешки записващи устройства, нямаше да има никакво значение дали ги карат да повтарят мелодии, които следват обичайните правила на композицията, или не. На практика обаче това се оказва от огромно значение. В едно от изследванията на пианист „савант“ изследователят, който бил слушал пианистът да изпълнява безупречно стотици песни, бил шокиран, когато пианистът не успял да възстанови едно атонално парче, дори след като го упражнявал известно време. „Не повярвах на ушите си и се почувствах задължен да проверя дали електронното пиано не се е повредило – отбелязва изследователят, – но той наистина сгреши и грешките продължиха.“41 Повтарящите се структури и фигури играят решаваща роля в изключителната запаметяваща способност на един „савант“. По същия начин, когато покажат за кратко картина на художници саванти и ги накарат да я възстановят, те се справят много по-добре с образите на реални предмети, отколкото с по-абстрактни изображения.

Минават години, докато Трафърт разбере, че греши и че „савантите“ имат много повече общи черти с децата чудо или вундеркиндите като сестрите Полгар, отколкото е допускал. Те не повтарят „записаното“ в паметта им. Тяхната изключителност, подобно на изключителността на сестрите Полгар, разчита на повтарящи се структури и комбинации и точно затова уменията на сестрите Полгар се оказват толкова податливи на автоматизиране.

С напредъка, постигнат от шахматната програма АlphaZero (АлфаЗеро) (на компанията за изкуствен интелект DeepMind, собственост на Гугъл) много скоро и най-добрите „кентаври“ ще бъдат разгромени в турнирите фристайл. За разлика от предишните шахматни програми, които използват брутална мощ, за да изчисляват огромен брой възможни ходове и да ги класират според критерии, заложени от програмиста, АlphaZero всъщност сама се учи да играе. Необходими са ѝ само правилата, след което може да играе срещу себе си безброй много пъти, като запаметява работещите и неработещите ходове и използва наученото, за да се самоусъвършенства. Засега АlphaZero може да побеждава най-добрите шахматни програми. Постигна успех и в играта „Го“, която има много повече възможни комбинации. Но урокът на „кентаврите“ все още е в сила – колкото повече една задача навлиза в откритото поле на по-мащабна стратегия, толкова по-важен става човешкият принос.

Виж още

Откъс от „Списъкът на съдията“ на Джон Гришам

Лейси излезе от сградата, бавно я заобиколи, наслади се на прохладния въздух и влезе във …

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *