Из „Софийски магьосници 4: Заветното заклинание“ от Мартин Колев

Глава 1
ТРИЙСЕТ ЧАСА ПО-РАНО

„Какво ли прави Бриян?“
Свилен се подсмихна. Отдавна не беше виждал малкия. Така де, виждаха се от време на време, но само по работа. Трябваше да го покани ‒ ей тъй, без повод, да идат до „Гладната сврака“ и да изпият по бира. Да поговорят…
„Какво ли прави Бриян?“

Последната година го беше завъртяла като тайфун. Покрай всички големи грижи съвсем беше забравил за малките. Свилен нямаше представа какво се случва с момчето. Наистина беше запознат с работния му график, с развитието на способностите му, с разговорите му с Евромаг2… Нямаше представа обаче какво се случва в главата му. Бриян носеше на раменете си невидим, но изтощителен товар.

„Не бива така“, помисли си Свилен. Не биваше покрай останалите грижи да забравя за него. Все пак му беше пробудник, а тази титла си оставаше до живот. Покрай всички думички: „Как си?“. сложни заклинания бе забравил две прости, но ефикасни
„Точно така ‒ каза си. ‒ Следващия път ще го извикам да се видим. Ще го попитам как е…“
Свилен изсумтя недоволно. Отново се беше отнесъл нанякъде. Мъчеше се да медитира, но все се оплиташе в мис- лите си.

Пое си дълбоко дъх и повтори: „Вдишвам… издишвам… вдишвам… издишвам…“.
Медитирането не му се отдаваше особено. Новият му терапевт обаче твърдеше, че много помага. Ето защо Свилен упорстваше ден след ден:
„Вдишвам… издишвам… вдишвам… издишвам…“
Мислите му се разбягаха като стреснати деца. Съзнанието му тъкмо поолекна и в далечината отекнаха стъпки.

Свилен отвори очи. Антон стоеше пред него и го наблюдаваше с любопитство.
‒ Кажи, Антоне!
‒ Какво правиш?

Свилен погледна телефона си. Оставаха му още десетина минути. Изключи брояча. Ясно беше, че няма да ги изкара до края. „Е, по-добре кратка практика, отколкото никаква“, повтори той думите на терапевта си.
‒ Медитирам ‒ обясни Свилен.
‒ А? ‒ учуди се Антон. ‒ Какво е т’ва?
‒ Ами… нещо като домашно.
‒ Това пък домашното е най-гадно от всичко!
Антон изпъчи гърди бойко. Той беше най-малкият вещер в сборището, скоро беше навършил единайсет години. Тази възраст никак не го устройваше и той искаше да по-расне час по-скоро.
Свилен стана, изтупа панталоните и прибра телефона в джоба си. Беше служебният му телефон, носеше го навсякъде със себе си.
‒ Ти пък кога си писал домашни? Да не би да ходиш на училище тайно?
‒ Аз посещавам училището на живота! ‒ заяви малкият.
‒ Ама си и ти! ‒ каза Свилен и го перна по ухото. ‒ Какво става?
‒ Ще ходя да видя печата… Идва ли ти се?
‒ Недей ‒ сутринта вече ходих.
‒ Да, бе, знам, ама… все пак искам да отида.
При тези думи самоувереността напусна лицето на Антон. Зад нея Свилен видя една объркана, уплашена детска гримаса. Той помисли и отвърна:
‒ Добре, хайде да идем пак!
‒ Ако си имаш работа…
‒ Не, малко допълнителна предпазливост не е излишна… особено сега.

Антон кимна и забърза към изхода на пещерата. Свилен взе бастуна си и го последва. Лагерът на сборището се намираше недалеч от последния печат. Свилен го посещаваше редовно, почти всеки ден през изминалата година. Ако беше зает с някоя мисия, пращаше Антон да го провери. Отначало момчето хич не го харесваше и дори недоволстваше, че са приели „фокусник“ в сборището. Постепенно обаче свикна с него. Антон беше осиротял рано и беше отгледан от дядо си. Може би затова все разпитваше и следваше Свилен.

Навън се вихреше скандал. Тамара и Демир се бяха надвесили над купчина дъски и се надвикваха. Сигурно се чуваха чак в другия край на гората.

‒ Днес за какво е караницата? ‒ попита Свилен.
‒ Да видим… ‒ замисли се Антон. ‒ Демир иска да построи сам кошарка и не му се получава, обаче отказва да го признае.
Вещерът ги чу и възропта:
‒ Нищо Ѝ няма на кошарата, просто не е готова!
‒ А след четири месеца готова ли ще е? ‒ извика Тамара.
‒ Бързата работа ‒ срам за майстора!

Свилен не се сдържа и прихна. Не беше очаквал Тамара да остане в сборището. Тя нито бе вещица, нито планираше да става такава. Беше дошла тук за малко, уж само докато тече разследването. Магьосническите власти я преследваха като съучастник на Гласа, въпреки че бе действала под негово влияние. Тук обаче Тамара се сближи с Демир, един вещер с вълчи нрав. Двамата бяха, общо взето, толкова добра комбинация, колкото динамит и кибрит. През половината време се караха, а през останалото се сдобряваха. Поне веднъж седмично Тамара си стягаше багажа и решаваше да замине нанякъде. Скорошното ѝ забременяване не промени особено тази традиция.

‒ Накрая просто ще я сглобя с магия! ‒ заяви Тамара.
‒ Ама вие наистина си ползвате силите за щяло и нещяло ‒ възмути се Демир. ‒ Само през трупа ми ще го направиш!Тамара поклати глава заканително.
‒ И това може да се уреди…
‒ Хайде, хайде, успокойте страстите! ‒ подкани ги Свилен.

Подмина ги и се огледа наоколо. Беше мрачен, оклюмал предобед. От часове насам се сипеше монотонен дъждец. Вещиците бяха разположили лагера си току пред пещерата. В центъра гореше голям огън, защитен с невидим похлупак. Край него кръжаха останалите от сборището, увлечени в приготовления. Утре бе Секновение, един от четирите големи празника. Обикновено подготовката за тях минаваше в смях и гълчава. Днес обаче атмосферата бе различна.

Кина, водителката на сборището, стоеше край огъня и даваше нареждания. Изглеждаше по-недоволна от обикновено. Щом забелязва Свилен, тя попита:
‒ Накъде така, Свилене?
‒ Ще идем да погледнем печата… освен ако не ти трябва помощ с подготовката?
Кина махна с ръка.
‒ Ами, подготовка ‒ ще изпълним старите ритуали само колкото да се отсрамим. На никого не му е до празнуване сега.

Свилен кимна мълчаливо, нямаше какво да добави. Вещиците се отнасяха сериозно към древните празници, далеч по-сериозно от градските си събратя. През последната година обаче и те не ги отбелязваха подобаващо. Четирите празника бяха единствените дни, в които булото между световете изтъняваше. Гласът можеше да използва някой от тях, за да разбие последния печат и да призове армията си. Ето защо празниците вече не бяха повод за радост, а за силна тревога.

‒ Очакваш ли много гости? ‒ попита Свилен.
‒ Дори повече от обикновено. Говорих с околните сборища ‒ всички искат да са тук в случай на атака. Е, няма да е голям гуляй, но… поне ще сме заедно.
‒ Така е, добре е…
‒ Някакви вести от града? ‒ каза Кина тихо, сякаш се боеше да не я чуят. ‒ Слухове?
Свилен провери телефона си за всеки случай.
‒ Ни вест, ни кост… А отгоре?
‒ Нищо подозрително. Изглежда, и този път ще ни се размине…
‒ От твоите уста ‒ в Нейните уши!

Двамата се усмихнаха едва-едва. Очакваха Гласът да нападне още миналата зима, на Единак. Празникът обаче премина необезпокоявано. Сетне го чакаха на Благовец, на Еньовден… От демона обаче нямаше и следа, сякаш се бе скрил в миша дупка. Това не ги успокояваше особено. Демонът беше разбил всички печати освен един ‒ сигурни бяха, че няма да се откаже на крачка от крайната цел. Нейде в мрака той ближеше раните си, събираше съмишленици и се готвеше за следващото си нападение… За финалното си нападение. Свилен, Кина и всички останали бяха минали през твърде много, за да се надяват на чудо. Надяваха се само, че му трябва още време за подготовка, че и този празник ще мине необезпокоявано.

Виж още

Откъс от „Списъкът на съдията“ на Джон Гришам

Лейси излезе от сградата, бавно я заобиколи, наслади се на прохладния въздух и влезе във …

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *