Откъс от „Героичната арка“ на Жозе Родригеш душ Сантуш

Предстоеше им официална церемония по протокол, а многолюдието я очакваше. Затова пристъпи напред и помаха за поздрав на струпаните на кея хора, дошли да го посрещнат.
Чуха се овации, скоро прекъснати от отсечена команда, подадена на висок глас:
– Строй се!
Един взвод бързо застана в строй на кея, в просеката сред морето от хора. Отекна гърмеж, а след него втори и трети. Общо деветнайсет залпа.
– Артилерийската рота ви поздравява, господин генерал! – поясни почтително капитан Тавареш зад рамото на новопристигналия. – Мъжете от шпалира са от картечарската рота.
Когато изстрелите секнаха, духовата музика поде патриотичен марш. Емблемите върху ризите на музикантите подсказваха, че са момчета от Салезианското училище. Артур премина край редиците на картечарската рота и направи протоколния преглед на войската. След това оркестърът изсвири националния химн, а новият губернатор и военните го изслушаха в почтителни пози и с длани, вдигнати за почест, докато цивилните си припяваха в нестроен хор строфите. Последните акорди потънаха във възторжените възгласи на тълпата:
– Да живее губернаторът!
– Да живее Португалия!
Мощно ръмжене заглуши виковете й, а два полицейски мотора проправиха път сред многолюдието и отвориха празно пространство, което незабавно се зае от черна лимузина с португалско знаменце на капака. Беше внушителен „Додж“, който се плъзна по кея и притихна неподвижно пред генерала.
Капитан Тавареш отвори задната врата и подкани новодошлия да влезе.
– Господин генерал, заповядайте!
Артур се обърна към хората, помаха им за сбогом и сред буря от възторжени ръкопляскания влезе в официалното возило.
Автомобилът пое на дълга обиколка из града, която по думите на шофьора целеше Негово Превъзходителство да осъществи първия си допир с действителността в колонията, макар Артур да подозираше, че с тази маневра се печели време, докато свитата от високопоставени личности, която го беше посрещнала на пристанището, се придвижи бързо до следващото място. Това никак не притесняваше новия губернатор. Честно казано, идеята му се стори отлична, осигуряваше му кратка почивка да си поеме въздух и да усети атмосферата в Макао. Ето защо се взря в пейзажа – огромно празно пространство в подножието на едно от градските възвишения, по-точно на хълма Гия.
– Какво е това?
– Земни насипи, Ваше Превъзходителство – обясни шофьорът. – Земя, която сме отвоювали от морето по заповед на губернатор Таманини Барбоза , светла му памет.
Явно ставаше дума за делото на неговия предшественик, който беше починал на поста си.
– Какво е искал да строи там?
– Ами новото пристанище. Външното пристанище. Има и идея да се направят огромен резервоар за питейна вода и жилищни сгради, Ваше Превъзходителство.
След като обиколи земните насипи, автомобилът навлезе в градската част. В мига, в който попаднаха в плетеницата от улички, всичко се промени. Градът се оказа твърде претъпкан – стълпотворение от сгради, с оскъдни тревни площи, с множество потъмнели от влагата фасади. Без съмнение в Макао липсваше пространство, а това донякъде обясняваше нуждата от насипите край Външното пристанище.
Като оставим настрана факта, че навсякъде гъмжеше от китайци – в такова съотношение, че на един европеец се падаха по трийсетина азиатци – най-силно го порази странната смесица от португалска колониална архитектура и традиционни китайски постройки. А също така и разноцветните табели със загадъчни символи, които изобилстваха наоколо, като върху всяка имаше превод с дребни букви на някакъв смехотворен португалски език. На фризьорски салон се четеше надпис „Нгай Па – Слонзакрасота“, на ателие за химическо чистене – „Химическо чесане Вен Ва“, на ресторант за бързо хранене – „Супа на Наречена Кан Кей“, на бира-скара – „Хън Лун Пече Номесо“, на салон за масажи –„Масажист Падни-Ритни Кун Ман Куай“, на рибен магазин – „Хап Лън Магазин за Продавка на Либи“, на магазин за платове „Продъвка на Плътове Мън Кът“, някаква бакалийка се обозначаваше като „Бъкаливка“, ателие за хартиени апликации –„Олизова халтия Вен Ва“, на винарна – „Вино от Трипенис“, особено причудливо наименование, което в името на морала и благоприличието трябваше спешно да разпореди да се поправи, някакво странно „Сдрушение на индивидите с фамилно име Леонг“, или „Сдружение на слушителите в бръсн-арниците на Макао“, или пък спортна зала „Спорен клуб Са Кон“, както и „Компания разрушителка на бяла мрав“…
– Леал Сенадо, Ваше Превъзходителство – обяви шофьорът, като прекъсна умопомрачителния спектакъл на китайските надписи, преведени на португалски език. – Това е дворецът на Общинския съвет.

След като се здрависа с изтъкнатите граждани, които го очакваха пред портите на Леал Сенадо, генералът бе въведен в сградата, където изкачи широкото стълбище и влезе в Тържествената зала. Председателят на Общинския съвет в качеството си на домакин на церемонията го приветства с добре дошъл и обяви, че „ще предаде на Негово Превъзходителство управлението на тази далекоизточна колония по решение на Негово Превъзходителство министъра на колониите след трагичната гибел на губернатор Таманини Барбоза“. След това изтъкна някои събития от историята на Макао, както и факта, че е една от малкото португалски територии, където португалското знаме е продължило да се издига и вее дори по време на цялото испанско владичество, „което съвсем заслужено му е спечелило славното прозвище Град с името Божие Макао, защото друг град, толкова предан като този, НЯМА!, завърши той сред бурни овации.
След края на словото си инженер Лопеш взе два големи ключа, които лежаха върху сребърен поднос, и се обърна към Артур:
– С властта, която ми е дадена, величайши господин генерал Артур Тейшейра, връчвам на Вас ключовете на този град и на тази колония, като Ви пожелавам патриотичната Ви мисия да се увенчае с успех в тези тежки времена, които ни е съдено да преживеем и в които машината на войната унищожава редица силни поколения – рече той и подаде ключовете на госта. – Да живее Португалия!
С ключовете в ръка Артур извади от джоба си лист хартия с надраскани по време на пътуването бележки и взе думата с твърдото решение да бъде кратък. Истината е, че се чувстваше уморен, а и нямаше нищо съществено за казване.
– Уважаеми господин председател на Общинския съвет, Ваше преосвещенство господин епископ, господа офицери, скъпи видни гости, уважаеми дами и господа, задължен съм за любезните думи, които ми отправяте, и ще изкажа благодарността си, като ви уверя, че най-силното ми желание е да оправдая очакванията ви – започна словото си той. – Едва ли очаквате още на тази церемония да ви представя управленската си програма, защото не съм я подготвил, но ви уверявам, че дейността ми ще се ръководи от принципите на Новата държава .
Продължи с хвалебствена реч за Салазар, за държавните служители и за населението на Макао, обърна се специално към епископа, благодари за топлия прием и завърши със звучната реплика: „Аз казах!“.
Церемонията по подписване на документите за встъпване в длъжност се ръководеше от районния съдия и чрез този акт генерал Артур Тейшейра се превърна съвсем официално в новия губернатор на Макао. Както можеше да се очаква, председателят на Общинския съвет в ролята си на домакин на събитието пръв стисна ръката му, за да го поздрави.
– Поздравления, господин губернатор! – рече инженер Лопеш. – Макар, право да Ви кажа, не зная дали думата поздравления е точната в случая.
– И таз добра! Защо да не е?
Инженерът въздъхна, сякаш бе понесъл на плещите си товара на целия свят, но се канеше да го прехвърли другиму:

Автор

Виж още

Откъс от „Стражът“ на Лий Чайлд

1 Беше понеделник сутрин. Ръсти Ръдърфорд излезе от апартамента си точно една седмица след уволнението. …

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *