Откъс от „Денят, в който мама отиде на небето“ на Петър Станимиров

НАЧАЛО

Конят беше добродушен, гламав и завеян. Не знаеше, че е кон. Наясно беше само, че е част от нещо по-голямо, което често теглеше. Знаеше, че тревата се яде, а водата се пие, но интересите му стигаха дотук.

Сега обаче слънцето го напичаше и той лека-полека запристъпва със спънатите си предни крака към близката сенчеста горичка. Понякога забравяше за въжето между глезените си и правеше по няколко смешни подскока, но после пак тръгваше да ситни.

Всъщност бездушната половинка, с която денем бяха едно, представляваше каручка, покрита с чергило – по някои краища им казват фургони, ама стопанката ѝ викаше катун[1] . Но тя наричаше и коня Катър, макар в него да нямаше и грам магарешка семка.

След цяла вечност малки стъпчици слънцето спря да напича Катър и той с благодарност провеси глава към рядката тревица между дърветата, под които се озова. Катунът му тъй и си остана на припек.

ЧАСТ ПЪРВА

ИСТОРИЯТА НА СЛАВУТА

1.

Стопанката.

Наричаха я Славута, понякога само Вута, и беше чергарка[2]. Обикаляше по селата – баеше, знахарстваше, гадаеше, лееше куршум, но хората я търсеха най-вече заради вълшебните ѝ ръце на чакръкчийка[3].

    Дарбите ѝ ги притесняваха и зад гърба ѝ я наричаха вещица, но рано или късно винаги опираха до нея. Тя също гледаше да се държи по-надалечко, защото знаеше всичко за човеците и то невинаги ѝ харесваше. Случваше се от пророкуването ѝ да се озлобят, забравяха сторените им добрини и душите им почерняваха от лошотия.

2.

Славута беше едра жена. Всичко в нея бе някак си по-голямо. Очите, устата, гърдите, задникът. Изобщо, хващаше окото. А пък повечето очи, особено мъжките, направо се залепяха за нея. Но тя беше сербез[4]  и пресичаше всякакви щения от корен, още преди първия намек за каквото и да е.

Занаята беше наследила от баба си – не ѝ знаеше името, наричаше я просто „Стара мале“ – и баща си Муто, за нея само „тато“.

В началото тримата с Вута живееха в малко, спретнато къще в края на родното ѝ село. Майка си тя не помнеше, беше умряла при раждането ѝ. Въпреки туй имаше спомен за нея. Не беше сигурна сън ли е било, но когато навърши дванайсет, нощес ѝ се яви светлина и странно познат и мил глас я увери, че говори с майка си. Чак до сутринта Славута, шашардисана, слушаше и попиваше всяка дума.

След тази случка спа три дни и три нощи, а когато се събуди, вече беше друга. Безброй нови неща ѝ пълнеха главата и тя побъркваше всички с най-неочаквани питания. Че беше променена, разбра веднага, защото и Стара мале, и тато ѝ казаха, че говори с гласа на майка си. Знаеше всяка билка какво лекува, ако да не беше виждала повечето от тях, та баба ѝ трябваше да я научи да ги разпознава.

Когато викаха старата при болни, вече ходеше с нея и винаги разпознаваше болестта и знаеше как да я излекуват. За да разбере от какво страда някой, стигаше да се вгледа в очите му. По гънките на дланта узнаваше що за човек седи пред нея. Хората започнаха да се боят, понеже им казваше какво ще им се случи и никога не грешеше.

Тато ѝ Муто, прочут чакръкчия, я научи на кокалите и мускулите – как са свързани, как да ги намества и да ги оправя. Той ѝ показа как да гадае на карти, боб и кокалчета. Като видя колко му е схватливо момичето, и вече си представяше славата и париците, които ще се излеят върху им.

И друго откри Вута – тато ѝ и Стара мале така и не го узнаха. Ръцете ѝ умееха да лекуват, стига само да ги допреше до болното място.

След година стана по-търсена и известна и от баба си, и от баща си. Стара мале грееше, доволна и щастлива – предала беше знанията си на кадърното дете, нея вече никой не я търсеше и по цял ден седеше на припек, отнесена в някакви свои си мисли…

Една сутрин Стара мале повика Вута с пръст и ѝ прошепна:

– Азе съм също Славута, на мене си кръстната.

После целуна челото и ръцете ѝ и задрема, а девойката стоеше коленичила пред нея и, заедно с името, върху ѝ направо се срути огромен товар от нови, неспоменавани тежки истини, та дълго време краката ѝ отказваха да я изправят.

Когато най-накрая Славута успя да се закрепи права, Стара мале промърмори насън:

– Туй беше, чедо…

Вута много плака.

Странно, на другата сутрин тялото на старата жена бе изчезнало, но така и никой не попита за нея.

 

[1]1 Катун – дом на хора, които се местят от място на място, древнобалканска заемка в българския, образувана от прабългарското „кат“ (къща). Всички бележки под линия са на автора.

[2] Чергар – човек, който води скитнически начин на живот.    

[3] Чакръкчия – народен лечител, специалист по наместване на счупено и навехнато.             

[4] Сербез – дързък, смел.           

Виж още

Откъс от „Игра с огъня“ от Дейвид Балдачи

1 Хал Паркър решително преследваше плячката си. С всяка уверена стъпка сърцето му туптеше по-силно. …

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *