Откъс от „Мечо Пух: Имало едно мече“ на Джейн Риърдън

ВТОРА ГЛАВА,
в която мечето е купено

ИМАЛО ЕДНО МЕЧЕ…

– Имало едно време ли? – попита Кристофър Робин.
Имало едно време едно мече, което седеше върху рафт в един много голям универсален магазин, наречен „Хародс“. Там всъщност имаше много мечета.

Имаше големи мечоци с груба козина и намръщени муцуни. Имаше съвсем дребни, почти незабележими меченца с лапички, вдигнати напред, които сякаш се притесняваха да не се блъснат в някоя стена. А имаше и мечета със среден размер и с блуждаещ поглед,
който им придаваше вид, сякаш са се загубили.

Но измежду всички тези мечки имаше само един мечо, който наистина е от значение за нас. Той не беше нито по-голям, нито по-умен от останалите, но той беше НАШИЯТ мечо. Ако осъзнаваше това, той може би щеше да се почувства малко по-наперен, но той все още не знаеше нито името си, нито къде се намира, нито какво щеше да стане с него, а на всичкото отгоре, в този ден специално, той беше Гладен.

Неговото голямо и заоблено коремче бе започнало да къркори… А къркоренето хич не беше позволено на това място, както другите мечета побързаха да му съобщят.

– Къркоренето Не Е Позволено на това място – каза едно облечено мече, което носеше зелена шапка като на пиколо в хотел, заплашваща да се изсули от главата му, и зелено сако, което си подхождаше с шапката.

– О! – каза нашият мечо, Мечо Пух, с лека изненада. – Аз ще поговоря със своето Коремче да не става Къркоремче, но него не го бива много в слушането, така да се каже…

– Говоренето Не Е Позволено на това място – продължи мечето с шапката. – Такова е правилото в магазина.

Пух се зачуди как така другото мече бе нарушило това правило, за да му каже същото това правило, но бе твърде любезен, за да каже нещо. Помисли си също, че мечето, което толкова много обича правилата, сигурно е сърдито, защото стегнатото му сако е изстискало всичките му усмивки, и внезапно Пух се почувства късметлия, че си има толкова заоблено… така да се каже… щедро едро… коремче. Във всеки случай, то беше точно такова, че да може удобно да си слага отгоре лапите, за да си почиват.

Но мислите на Пух внезапно бяха прекъснати от един звук. Това беше точно този вид звуци, от които на ушите ти им се приисква да бяха някъде другаде.

– О, вижте какво смешно мече! – кресна една малка госпожица с бухнала бяла рокля, която приличаше на захарна целувка. – Цялото е корем и почти няма крака – присмя се тя. – Ама че глупаво мече.

Но преди Пух да успее да отговори, тя го сграбчи от рафта и каза:

– Искам го! – И преди някой възрастен да възрази, хукна, като влачеше горкичкия Пух след себе си.

И така, това беше един много БУМ, БУМ, ОУУУ, БУМ, БУМ, ОХ по коравия под начин на придвижване, при който Пух видя от големия магазин много повече, отколкото бе възнамерявал.
Скоро той разбра също, че това момиченце, което караше ухото му да го боли, искаше още много неща освен ново мече. Тя желаеше и пъстрата музикална кутия с ръчка, която се върти, и с клоун, който изскача оттам точно в мига, когато най-малко го очакваш. Искаше също красивата кукла, която затваря очи, когато я сложиш да легне, и дървения кораб на колела, който си има малки дървени вратички, които се отварят, и животни от всеки вид, които се побират вътре, по две от всички.

– Искам това! – казваше тя и тропаше с крак. И когато подметките є се измориха да
тропат, тя се спря и каза: – Ще ида да схрупам нещо.

Пух се надяваше, че това схрупване, каквото и да беше то, ще включва по-малко бумкане и охкане, но съвсем не беше така…

Виж още

Из „Домът на Gucci” от Сара Г. Фордън

2. ДИНАСТИЯТА ГУЧИ Яркочервени кървави пръски образуваха шарки, подоб¬ни на картина на Джаксън Полък, по …

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *