nadvecher.bg

Никога няма да забравя Калина

Никога няма да забравя Калина
« -: Февруари 17, 2021, 08:44:55 am »
Казвам се Иво, на 23 години, живея и работя в София. Като всяко дете от провинцията обаче, аз с нескрито вълнение, чакам момента да се прибера „на село“, както обичаме да се изразяваме с приятели. Емоцията, която изпитвам при самото пътуване към родното място, дори ми харесва повече, отколкото тази, когато пристигна у дома. „У дома‘‘, освен място е и чувство на спокойствие, а емоцията за която говоря, бих сравнил само с онова вълнение, когато си на първа среща. Това, което ще ви разкажа е по малко и от двете. Историята за моята среща с Калина. Момичето, с което се срещнахме само веднъж, но едва ли някога ще мога да я забравя.

***

Моето село се казва Гела. Нито един от приятелите ми в София не го беше чувал, преди да му кажа, че съм роден там. Гела се намира в самото сърце на Родопите, близо до град Широка лъка.

Освен горд планинец, аз съм и голям почитател на митовете и преданията за родния ми край. Има две основни легенди, свързани с историята на местността и село Гела. Първата е, че това е родното място на Орфей. Също така се счита, че пещерата Дяволското гърло, която се намира в района, е вход към подземното царство, и именно в нея Орфей е слязъл към Ада, за да спаси любимата си Евридика.

Втората легенда е свързана с края на Второто българско царство. Тя гласи, че след смъртта си по време на заточението в Бачковския манастир, Свети патриарх Евтимий е бил погребан на скришно място, в намиращия се в землището на селото манастир, който впоследствие е бил сринат от османците В началото на 20 век местните хора решават да построят параклис на мястото на манастира и попадат на гроб, в който е погребан глава на православна църква – в седнала поза, със скиптър във формата на две змийски глави и златна огърлица. Старите хора казват, че родителите им са виждали скиптъра, преди да изчезне. В скорошни разкопки до параклиса, археолози наистина откриват празен гроб, в който може да се стои.

Това обаче са легенди и до ден днешен не знам на коя точно да вярвам. Чувал съм и двете още от дете, макар че втората честно казано ме плашеше. И сега ми звучи повече като приказка за духове, отколкото като нещо, което трябва да се знае от невръстните деца. Именно тази история обаче ни караше да се събираме с останалите дечурлига от квартала и да ходим до параклиса, който се намира над гробищата, на които всички казват Скалното. Заради скалите, гробовете са разположени на етажи и много приличат на тераси. Да, ако вече си го помисли, трудно се копаят гробовете там, и още по-трудно се носят ковчезите след това. Последният дом на всички от Гела се намира веднага след излизане от Широка лъка. Първо има един голям ляв завой, след това невероятна панорамна гледка на Родопа планина. Миг по-късно, започват да стърчат кръстовете от гробището и най-накрая се появяват, и комините от Гела. Ако за първи път посещавате родното ми село, едва ли ще останете очаровани от гледката. Аз обаче съм свикнал с това и не ме притеснява. Добре, де, не ме притесняваше до последното ми прибиране в Гела. За всичко е виновна Калина…

***

Тръгнах от София веднага след работа. Беше петък вечер и исках да се прибера същия ден, въпреки че ме чакаше три часа и половина шофиране на скромния ми „Сивик“. Понеже не се прибирах често на село, винаги имах ритуал преди всяко завръщане в бащината къща. Изваждах изстрадалия несесер с дисковете и винаги търсех последния, на който пишеше кратко и ясно – „сръбско“.

Въпреки че слушам модерна музика, със сръбското съм закърмен и то без да го искам. Като бях малък, нашите се събираха с други приятелски семейства и се слушаше само такава музика на стария еднокасетъчен „Шарп“. Не мога да кажа, че сръбското ми харесваше тогава, просто го търпях, защото нямах избор. В един момент обаче, изглежда, започна да ми харесва. Сега, години по-късно, почти забравих за сръбското, както и за родния дом и планината. Не ме съдете, не съм го искал. Просто такъв е животът на всяко провинциално дете, избягало в големия град, за да гони мечтите си. Аз не бях изключение.

Когато чуя някои от вечните югохитове, сякаш се връщам в детството. Връхлитат ме спомени за безгрижните дни и живите ми роднини.

Баща ми почина от инфаркт, докато работи в местния шивашки цех. В провинцията се умира от работа, в големия град – от преследване на мечти. Майка ми се състари с 20 години, след като сложи черното було и няколко месеца по-късно отново се събра с татко. Дядо ми почина, когато бях на 4 години и почти не го помня. Казват, че бил добър човек, но за умрелите всички така казват. Остана ми само една баба, която все по-рядко виждам и осъзнавам, че всеки път, когато се видим, може да е последен. Слава Богу, този ден все още не беше дошъл, но не за това трябваше да се притеснявам в онази петъчна вечер, когато срещнах Калина.

***

Никога не съм пътувал на стоп и заклевам се, докато съм жив не бих го направил. Не, че е нещо срамно или безумно, просто не мога да се оставя в ръцете на случайността. Стопаджии също не качвах. Ако някога съм ви подминал, съжалявам. Гледането на прекалено много филми на ужасите е виновно за тези мои страхове и затова не мога да се доверя на непознат. Тази вечер обаче се наложи да наруша този си принцип, не защото съм го искал, просто нямах друг избор.

Очите ми бяха достатъчно изморени от цял ден работа пред компютъра в офиса, а шофирането в тъмното ме довършваше. Голяма щета ми причиняваха колите, с които се разминавах, тъй като светлините им ме пробождаха директно в зениците. Все едно да се бръснеш с тъпо „БИК-че“, но по клепачите. След дълго каране, вече излизах от Широка лъка, когато Яшар Ахмедовски започна да ме убеждава от колоните на „Сивика“, че „изглеждам като човек без външност, докато нощем на колене те моля. И чакам те ръка да протегнеш, да те поведа по пътя свой“.

Тъкмо взимах левия завой на края на градчето, когато фаровете за миг попаднаха върху момиче, поело пеша към Гела. Толкова се изплаших, че завих рязко наляво, навлязох в насрещното и почти се забих в канавката. За щастие съумях бързо да завъртя волана надясно и да набия спирачки преди да катастрофирам. Сигурен съм, че между маневрите, извиках веднъж, за повече нямах сили. Сърцето ми блъскаше в гърдите, все едно направо ме риташе отвътре, за да излезе. Спрях музиката и започнах да се оглеждам. Чувах само дишането си, тихото похъркване на двигателя и свирещия вятър, който слизаше от върховете в планината. Огледах се, за да видя какво стана с момичето, но него го нямаше. Може би очите ми играеха номера, защото бях преуморен и ми беше студено. Все пак часовникът на таблото на колата показваше точно полунощ, а на термометъра градусите бяха с три под нулата. Направо е меко за последните дни на ноември на 1500 метра надморска височина, в сърцето на Родопите. Миг-два се взирах в таблото и точно когато мислех, че развинтеното въображение и умората ми играят номера, Калина мина на половин метър от вратата на колата ми, и продължи да върви с бавна крачка, напред към Гела. Тогава извиках за втори път.

***

Беше по тениска и с дънки. Веднага си казах, че е луда, за да тръгне по това време толкова леко облечена. В следващия миг си помислих, че сигурно колата й се е повредила и е тръгнала да се прибира пеш, но тази си мисъл отхвърлих секунда след това. По-скоро би останала в колата на топло и на завет, и би се обадила за помощ по мобилния. Жените обаче ги е страх да останат сами на едно място в тъмното. Дали не е претърпяла инцидент? Сигурно е в шок! Само това би обяснило факта, че мина край колата ми, все едно не я забелязва.

Отворих вратата и извиках по нея:

Ей!

Веднага след това разбрах колко нелепа е първата ми реакция. Поех си въздух и извиках отново:

– Извинявай, добре ли си?

Този път се опитах да прозвуча колкото се може по-загрижено. Явно не ми се получи, защото Калина не ми отговори, а продължи да ходи към Гела със същото спокойствие. Забелязах, че куца с десния крак, което потвърди опасенията ми, че е претърпяла инцидент.

– Искаш ли да те закарам? – опитах се да надвикам вятъра, но Калина продължи да върви.

Погледнах към планината, после към Скалното, а след това към светлинките живот, виждащите се в далечината. Няма шанс да оставя живо същество тук и по това време на нощта.

Затичах се след Калина и докато я настигах, си казвах дано не съжалявам за това, което правя. Дори и представа си нямах, колко прав ще съм бил.

***

– Ехо, чуваш ли ме? – дръпнах я за ръката, когато я настигнах.

Тя се спря, обърна се към мен и ме погледна някак отнесено. Усетих при допира до кожата й колко е студена. Казах си, че ще е късметлийка, ако се размине само с простуда.

– Искаш ли да те закарам? Отивам в Гела! – попитах я.

– Аз съм Калина – каза ми тя толкова тихо, че едва я чух от вятъра.

Трябваха ми няколко секунди, за да я позная.

– Помня те, аз съм приятел на Симо, който ти беше гадже в прогимназията. Аз съм Иво. Прибирам се за уикенда – обясних като за миг ми олекна.

В следващия миг я поведох към „Сивика“.

***

Парното в колата беше повредено от известно време и дадох якето си на Калина да се наметне.

– Добре ли си? Да не ти се е развалила колата? – опитах се да завържа разговор с нея.

Калина се взираше напред и не ми отговори.

– Изкара ми акъла, да знаеш – казах й, след това натиснах съединителя и включих на скорост.

***

Знаех, че Калина живее в началото на селото, докато аз – в горния му край. Като деца се събирахме в двора на училището, което се намираше в центъра. После изпращахме момичетата, преди да се приберем. Симо, с който бяхме от първи до дванайсти клас заедно, „ходеше“ с Калина през лятото на осми клас. Детска история, но беше първият от компанията, който беше целувал момиче с език. Дори не помня защо се разделиха, но Симо продължи тайно да се надява, че един ден ще се съберат. След като завършихме училище, аз заминах да следвам в София, а Симо за Букурещ да става архитект.

– Ти тук ли си живееш или се връщаш като мен за уикенда? – обърнах се към Калина.

– Искам у дома – каза ми тя, докато продължи да се взира напред.

– Няма проблем, почти стигнахме.

Спрях пред къщата на Калина. Вътре светеше, явно техните я чакаха.

– Вземи якето, утре ще ми го върнеш. Ще мина по обяд да видя как си. И да пиеш два аспирина, чу ли? – беше последното нещо, което казах на Калина.

След това се прибрах. Баба Дана ме посрещна със смесени чувства – много ми се зарадва, но все пак ме смъмри, че не съм я предупредил, че ще се прибирам.

– Щях да те посрещна с баница със сирене, Ивчо. Милион пъти съм ти казала да не правиш така, влизай, влизай. И без яке си тръгнал, гражданче такова, а знаеш каква люта е планината по това време на годината.

***

Бързо заспах, въпреки че легнах на старото легло с пружина. Спах като къпан, както обичат да се изразяват старите хора на село. Баба Дана от рано беше започнала да шета. Усещах миризмата на кафе и на пържени мекици.

Докато закусвах с баба, й разказвах как са нещата при мен. Много работя, взимам добра заплата и съм почти доволен от живота. Тя пък ми обясняваше какво става на село, кого е видяла от старата ми компания, както и последните клюки.

– Половин година не си си идвал и се изтърсваш така, без предупреждение. Аз сготвих вече, ама не прави така. Трябваше да те посрещна с любимата ти манджа. И къде ти е якето, да не си го забравил? – попитаме тя.

– Бабо, снощи видях Калина – започнах да обяснявам. – Учехме с нея в прогимназията, Симо едно време ходеше с нея. Където в началото на Гела живее, помниш ли я?

Баба Дана ме изгледа странно.

– Ивчо, да не си се объркал нещо? – попита ме тя със сериозен тон, който малко ме изплаши.

– Не – отговорих неуверено няколко секунди по-късно. – Снощи я срещнах, прибираше се пеша от Широка лъка и я закарах до тях. Якето ми е в нея, че беше замръзнала. Не съм го забравил, спокойно.

Няколко секунди мълчание.

– Абе, момче, да не си се припознал? – отново ме попита баба Дана, а безпокойството в мен продължи да нараства.

– Нали живее във втората къща на влизане в Гела, срещу спирката точно?

– Да, да… – каза баба Дана все едно мислеше нещо.

– Значи е тя – Калина – потвърдих аз. – Тя е, бабо, тя ми каза, защото не ме позна в първия момент и ми се представи.

Баба мълчеше.

– Какво, бе, бабо, добре ли си? Не вярвам да не ми върне якето, ти пък какво се притесни. Спокойно – опитах се по-скоро да успокоя себе си, отколкото нея.

Глътнах кафе и за малко да се задавя с него.

– Ивче, Калина умря преди 40 дена – каза баба Дана. – Намериха я в една канавка на излизане от Широка лъка. Какво-що, казва ли ти някой. Май била блъсната от голяма кола, защото единия й крак бил много зле. Съседите така говорят, пък дали е вярно, не знам.

Затичах се към мивката и повърнах. Не знам за съседите, но аз мога да потвърдя, че точно така се е случило.

***

– От кафето ли ти стана зле? – попита баба. – Ще ти направя 3 в 1 щом това не ти понася.

Побиваха ме тръпки, беше ми студено и ми се виеше свят. Мислех, че баба се шегува с мен, защото тя има отлично чувство за хумор. По тона й обаче знам, че този път не е шега. Мълчахме доста време. Колко точно, нямам представа. Уж правехме нещо, тя шета, аз връщам лентата назад. Дали съм се припознал или съм бил прекалено уморен? Имаше само един начин да разберем.

***

– Бабо, якето ми е в нея – казах, като прозвучах като дете в детската градина, на което са взели любимата играчка.

***

След 10 минути спрях „Сивика“ пред къщата на Калина. Помогнах на баба Дана да слезе. След като се приближихме до портата, ми призля отново. Снощи, в тъмното не бях видял двата некролога, които бяха залепени върху циментовите диреци на портата. Обърнах се инстиктивно към колата. За миг ми се прииска да се кача в нея и да дам газ към София. Там призраци няма. Те са само по родните места. Тогава ме сепна не познат глас:

– Кажи, бабо Дано, че на гробища отиваме – каза някаква жена.

– Стефче, Бог да прости! Унукът ми е това. Ивчо. Каза, че снощи докарал някакво момиче до вас. Вика, че Калинка била, но го водя да види, че се объркал, ще ме прощавате и Бог да прости. Не знае той. Якето си дал, че й било студено… – заобяснява баба, но спря, защото жената вече плачеше с глас.

Страхът ме обзе на секундата, но в следващия миг чух нещо, което никога няма да забравя.

– Знам къде му е якето – прозвуча мъжки глас. – Хайде, по нас…

Не ми беше нужна помощ, за да разбера, че това е бащата на Калина. Тръгнахме с него и майка й мълчешком.

***

Вървяхме пеш към Скалното. Аз ли крепях баба до там, тя мен ли, не знам. Никой не говореше, а аз се чувствах като най-долното същество на света. Започнахме да катерим терасите, като през цялото време гледах в земята, сякаш аз съм виновен за смъртта на Калина и ме водят на местопроизшествието. Признавам се за виновен! Готов бях да го кажа, ако някой ме попита дали съм я прегазил. Да, щях да отвърна. Минах през десния й крак два пъти, защото исках да съм сигурен, че никога повече няма да може да ходи нормално.

Бащата на Калина мълчеше, докато майка й плачеше през цялото време. Тихо ронеше сълзи, но се разрида с глас в мига, в който подминахме портата на Скалното. Не знаех къде ме водеха, не знаех изобщо как да се държа. Започнах да се оглеждам, да си върна спомените от детството и погребенията на нашите. Погледнах към върха, за да се убедя, че параклисът е още там. Там беше и така се извисяваше, сякаш беше кибик, който чакаше развръзката. Обърнах се назад. От Скалното се разкриваше чудна гледка към Гела и Широка лъка, но веднага се укорих след като си го помислих. Светотатство! Светотатство е да завиждаш на умрелите. След това виновно отправих поглед напред, в посоката, в която вървим. Нещо на двадесетина метра пред нас ми привлече погледа. Безпокойството отново се надигна в мен. Всяко косъмче по тялото ми се изправи, сякаш, за да отдаде почит на всичко и всички. В мига, в който осъзнах какво виждам, майката на Калина вече крещеше и почти лазеше по земята. Баща й се заваляше, докато я държеше с една ръка, а с другата изпускаше цветята, които носеше в букет. Исках да извикам, но сякаш нямах сили. Прималя ми. Имах чувството, че съм в кошмар, от който никога няма да се събудя.

Якето ми висеше закачено върху кръста на пресен гроб. Въпреки че не съм идвал тук, веднага познах чий е той. На Калина. Започнах да повръщам с такива спазми, че исках да умра тук и сега. Сигурно щях да съм единственият умрял на гробище, но не ми пукаше. Не исках да си спомня какво съм видял и изобщо било ли е реално или не, но бях сигурен – никога нямаше да забравя Калина.

– Вземи си якето и тръгвайте – каза баща й след няколко минути. – Хайде!

Баба Дана ми помогна да се изправя. Когато отново бях на крака, още ми се виеше свят. Преди да започна да повръщам отново, бащата на Калина се обърна за последно към мен:

– Благодаря ти, че я докара. Въпреки че, си четвъртият, който го направи…

КРАЙ
"Защото не съм, ако не мога..."

Re: Никога няма да забравя Калина
« Отговор #1 -: Март 29, 2021, 03:43:24 pm »
Супер разказ! Много ми хареса финала, поздравления!

 

SMF spam blocked by CleanTalk