Откъс от „Червената панделка“ на Люси Адлингтън

Зелено

…Умивалникът в цеха беше едно от онези масивни керамични корита със зелени маркучи под крановете, където тръбите бяха прокапали. Сапунът се пенеше едва-едва, но бе по-добро от нищо – а то бе всичко, което бях имала през изминалите три седмици. Дори имаше кърпа – кърпа! – за ръце. Гледах като хипнотизирана чистата вода, която течеше от крана.
Катерицата, застанала точно зад мен в очакване на своя ред, каза:
– Прилича на течно сребро, нали?
– Шт! – смръщих се аз, давайки си сметка за присъствието на сянката на тъмната фигура в далечния край на помещението.

Мих се продължително. Катерицата можеше да почака. Дори да не бях толкова изискана, колкото нея, знаех колко е важно да бъдеш чиста и представителна. Външността имаше значение. Когато бях дете, Баба винаги казваше тцъ, тцъ, ако се появях с изцапани ръце и мръсни нокти или дори с намек за кир на скрити места. Щеше да отглеждаш картофи зад ушите си, ако не ги бях изтрила с тази кърпа, щеше да каже тя.

Чистите ръце означават чиста работа, бе друг неин девиз. Също така обичаше да мърмори – не разхищавай и няма да искаш. А ако се бе случила някаква дребна неприятност, щеше да повдигне рамене и да каже: Не е като да те плеснат през окото с мокра херинга!

Не изпитвах особено желание да ям херинга, тъй като къщата вонеше на риба дни наред и винаги имаше кости, дори когато Баба казваше: Не бой се, няма кости. Така че отхапваш и се задавяш, когато една от онези тънки костици се забие в задната част на гърлото ти. Прикриваш се със салфетката, за да я извадиш, без да възмутиш останалите на масата. Слагаш я в края на чинията си и се опитваш да не я гледаш до края на храненето. Обаче знаеш, че е там.

След като пристигнах в „Брезова гора“, веднага реших, че ще виждам само нещата, които искам да виждам. Всяка секунда от първите ми три седмици бе ужасна – неща, много по-страшни от кости на херинга. Бях се превърнала в голем – момиче без душа – блъскано насам-натам, чакащо, стоящо, клечащо. Не разполагах с необходимите думи, за да задавам въпроси какво бе това място или какво се случваше там. Във всеки случай не исках да зная отговорите. А сега, в шивашкия цех, изведнъж се почувствах отново човек. Вдишах по-чистия въздух. Забравих за останалата действителност. Ако наистина се съсредоточах, можех да повярвам, че нищо в света не съществува, освен задачата да направя тази рокля за моята клиентка Карла.
Откъде да започна?

Проба в четири. Това просто не беше възможно. Не и рисуването на модела, разкрояването, захващането с карфици, тропосването, ушиването, изглаждането и довършването. Щях да оплескам работата точно както бе казала Марта. Щях да се проваля.

Не мисли за провал, би казала баба ми. Можеш да направиш всичко, което решиш. Всичко. Освен да печеш. Сладкишите ти са ужасни.

Докато стоях така на ръба на паниката, усетих как някой ме наблюдава. Беше Катерицата над дъската за гладене. Вероятно ми се присмиваше. Защо пък не?

Обърнах се с гръб към нея и се запътих, шляп-шляп, в моите тъпи, прекалено големи обувки към лавиците с платовете… и забравих напълно за Марта и за нейните глупави заплахи. Толкова хубаво бе да видя цветове, които не бяха кафяви: три седмици нищо друго, освен дървеснокафяво, калнокафяво и други кафяви оттенъци, твърде ужасни, за да ги споменавам.

Пред мен се разстилаха материи, в които да заровя ръце. Марта бе споменала, че Карла е блондинка. От кафявото на „Брезова гора“ в главата ми изплува представата за зелено: подходящ цвят за блондинки. Тършувах сред топовете и сгънатите парчета плат в търсене на съвършения нюанс. Имаше зелено кадифе с цвят на мъх. Напръскан със сребристо муселин с цвят на трева при пълнолуние. Свежи памучни платове с десени на листа. Сатенени панделки, блестящи на светлина… И моят любим – изумруденозелена коприна, която се диплеше като хладка вода под шарената сянка на дърветата.

Вече си представях роклята, която щях да направя. Ръцете ми започнаха да скицират форми във въздуха, докосвах с върха на пръстите си невидими рамене, правех подгъви и басти на полата. Огледах се наоколо. Трябваха ми разни неща. Маса и хартия. Молив, карфици, ножица, игла, конец, шевна машина, ЗАКУСКА – о, Господи, колко бях гладна…

– Извинявай – подръпнах за ръкава тънко като фиданка момиче, което мина покрай мен. – Може ли да ми кажеш откъде да взема…
– Шт – каза момичето. Сложи два пръста пред устните си, сякаш ги затваря с цип. Имаше нелепо елегантни ръце, като реклама за лак за нокти, но без лак.
Отворих уста да попитам защо говоренето бе забранено, след това размислих. Тъмната фигура в ъгъла нямаше вид, че гледа, или дори подслушва, но никога не се знаеше…

Слабото момиче – Жирафа, какъвто прякор ѝ лепнах, ми направи знак да я последвам покрай редиците работнички до далечния край на някаква маса на дървени подпори. Посочи ми празен стол. Там седяха вече три жени. Те се сбутаха, за да ми направят място. Една от тях бе Зайка. Тя нервно обръщаше наопаки ментовозелената блуза и се взираше в шевовете.

Седнах с коприната в скута си. Сега трябваше да направя кройка. Някакво момиче надолу по масата имаше руло хартия и малък молив. Поех дълбоко въздух. Изправих се. Направих знак, че искам хартията. Момичето се наежи точно като таралеж. Привлече хартията по-близо до себе си. Сложих ръка върху рулото и силно го дръпнах. Таралежа не пускаше. Отново дръпнах. Спечелих. Отнех ѝ също така и молива.

Марта ни гледаше. Нима ми се стори, че се усмихна? Кимна леко с глава, сякаш искаше да каже: Да, така се прави тук.

Разгънах хартията. Беше чисто кафява, лъскава от едната страна и леко раирана от другата. Като хартията, в която обикновено увиваха надениците. Хубави, сочни наденици с парченца скълцан лук, или понякога наденици с домати, крещящо червени, докато се пържеха в тигана. Или наденици с билки, нашарени с босилек и мащерка…
Стомахът ми се разбунтува.

Баба винаги използваше вестници за кройки. Можеше да скицира за секунди цяла кройка на рокля или костюм направо върху страниците на местния вестник. След това започваше да реже през заглавията, рекламите за медицински отвари и обявите на пазара за живи животни. Никога не се налагаше втора проба с кройките на Баба. Колкото до мен, отначало трябваше да погледна скришом и да направя няколко щриха за опит. Обикновено Баба следеше над рамото ми, докато режех. Сега бях сама. Можех да чуя как часовникът в главата ми тиктака. Първа проба в четири…
Така. Бях нарисувала кройката.

– Хей – прошепна една от прегърбените жени срещу мен.
Тя бе широка и тумбеста, с петниста кожа, така че мислено я нарекох Жаба.
– Запази ми изрезките от хартията, чу ли? – помоли тя.

Видях, че Жабата бе заета да прави илици на ябълковозелено вълнено палто. Палто точно като за пролетта, когато не можеш да решиш дали времето ще бъде хубаво, или ще захладнее. Навремето имахме ябълково дърво в градината пред нашата къща. Винаги ми се струваше, че минава цяла вечност, преди цветовете да се превърнат в пъпки. Една година клоните се отрупаха с тежки плодове и се превиха точно като гръбнака ми, докато шиех. Направихме ябълков сладкиш, поръсен с карамелизирана захар, хрупкав ябълков щрудел и дори ябълков сайдер, от чиито мехурчета започвах да хълцам. Когато Войната започна, един от нашите съседи отсече дървото за подпалки. Те казаха, че Нашето Племе нямало нужда от дървета.

– Хартията? – гласът на Жабата прекъсна мислите ми.
Огледах се наоколо. Беше ли разрешено да се запазват изрезки от хартия? Преди да реша какво да отговоря, Жабата направи гримаса и се извърна от мен.
Преглътнах и извиках:
– Ножица – с прегракнал глас. След това по-високо:
– Ножица!
Точно както бях видяла да се случва преди, остра шивашка ножица започна да се предава – бавно – от маса на маса. Беше стоманена ножица с двустранни дръжки. Баба щеше да я одобри.
Преглътнах отново.
– Карфици?
Вече бях зърнала тенекиената кутия с карфици, прибрана в джоба на престилката на Марта. Тя дойде при мен. Отброи двайсет. Казах ѝ, че са ми нужни повече.
– Баба ми казва, че най-добре е да се набодат нагъсто върху коприната, за да не шава платът.
– Правиш рокля от коприна? – Марта го каза така, сякаш бях подписала собственоръчно смъртната си присъда. – Внимавай да не я повредиш!

Тя подсмъркна и се отдалечи. Завиждах ѝ. Разполагаше с цяла стая хора, трепетно готови да следват заповедите ѝ. Освен това имаше прилични обувки, добре изглеждаща рокля под престилката и червило. Тук бе известна като Главната. Главните имаха привилегии и власт – точно толкова, за да властват над нас, останалите. Някои Главни се опитваха да бъдат справедливи. Повечето обичаха да издевателстват, точно както онези деца в училище, които смятат, че като мачкат останалите, стават по-големи и по-добри. Навън сред дивата природа, ако Марта беше някакво животно, щеше да бъде акула, а всички ние щяхме да бъдем дребни рибки в нейния океан.

Рибките биват изяждани. Акулите оживяват. По-добре бе да бъдеш хищник, отколкото жертва – нали така?

Карфиците не бяха подходящи. Не бяха като тънките карфици, които Баба ме бе учила да използвам върху коприна, и в крайна сметка не посмях да употребя много от тях, в случай че надупчат плата. Ножиците също ме ужасяваха. Обикновено обичах звука от режещите ножици и трепетната възбуда, която предизвикваха. Този път изпитвах истински страх. Веднъж срязан, платът не може да бъде възстановен. Трябваше да бъдеш напълно сигурна къде точно тези блестящи остриета да срежат нишката.

Положих дланите си на масата, докато ръцете ми спряха да треперят. Бях се изправила, за да започна да кроя, но чувствах слабост в краката си. Баба обичаше да крои на пода, където имаше повече място. Не бях убедена, че дървеният под в шивашкия цех е достатъчно чист за тази цел. Вместо това разгънах коприната на масата, захванах с карфици хартията, отбелязах пенсовете и бастите… и се приготвих да извърша това деяние…

Когато започнеш да кроиш, разтвори остриетата на ножицата до средата и започни да режеш с дълги, равномерни движения. Де да беше толкова просто. Днес платът се плъзгаше като змия в ливада, виеше се между тревите в търсене на мишка, за да се нахрани. В работилницата нямаше мишки – за тях нямаше никакви трохи. Никаква храна и за нас. Само въздух и влакна, и щипка прах.

Зайка гледаше ножицата ми. Крадешком ръцете ѝ се плъзнаха през плота към нея. Вдигнах я нагоре и започнах да изрязвам някакви несъществуващи висящи конци. Зайка преглътна и прошепна.
– Извинявай, може ли…?
Направих се, че не я чувам. Не знам защо. Когато не можех повече да се преструвам, ѝ подадох ножицата.
– Благодаря ти – промълви тя, сякаш бях самото олицетворение на алтруизма.
Свих се, като видях как несръчно разпаря тази луксозна блуза. Имаше дантелена бяла якичка над зеленото, като парички в цветна леха.

Виж още

Из „Погубени“ от Карин Слотър

ПРОЛОГ Днес се навършваха четиресет години от сватбата им, но Джудит имаше чувството, че все …

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *