Откъс от „Големите грешки на Втората световна война“

Нахлуването в Китай

Беноа Биан

Общоприето е да се смята нахлуването на Япония в Китай през юли 1937 г. за първостепенна стратегическа грешка. Това е не¬посилно начинание за японската армия. Още по-лошо, то им коства победата в Тихия океан, тъй като поглъща военни части и ресурси, които липсват, когато Япония се оказва изправена пред съюзниче¬ския валяк.

Историографията на войната в Тихоокеанския регион често пренебрегва динамиката на китайско-японския конфликт и му от¬режда второстепенно място. Тя имплицитно проектира върху него образа на други нашествия. Така Китай е за Япония това, което е СССР за Третия райх: географска необятност, невъзможна за за¬владяване срещу по-слаб враг, разбира се, но с неизброима маса .

Стратегическите перспективи на Токио, както и на Берлин, ще потънат там. Друг вид проекция: последвалите американски конфликти в Корея и Виетнам. Накратко, подобно на Съединените щати след нея, Япония е допуснала грешката да се включи в конти¬нентална война в Азия – предварително загубено начинание, неза¬висимо от политическия и стратегическия контекст.

Не всичко в тези преценки и сравнения е погрешно, далеч не. Но ако под стратегическа грешка трябва да се разбира вземането на погрешно решение при разработването или прилагането на дадена стратегия, то японското решение за нахлуване в Китай не попада в тази категория грешки. Трудно е също така да се твърди, че Япония е загубила войната в Тихия океан заради Китай. Истинските причини за поражението са други.

Първият въпрос, който трябва да бъде разгледан, е решението за нахлуване. В ретроспекция то довежда до безспорно катастро¬фален резултат. Без да се спираме на ужасяващите човешки жертви – 15-20 милиона китайци, повечето от които цивилни, убити както във войната, така и от болести и глад, – японците постигат през 1945 г. обратното на онова, към което са се стремили през 1937 г. Те са искали да доминират в Азия: вече не са там. Притеснявали са се от китайския национализъм, а косвено провокират триумфа на китайския комунизъм – опасност, от която се страхуват още повече. Вяр¬но е, че европейските колониални империи изчезват в съответствие с техните желания, но руско-съветската мощ е възстановена, всички придобивки от победата през 1905 г. са анулирани, а и нещо пове¬че: от Хокайдо в ясен ден се вижда Сахалин, който отново е изцяло руски. И накрая, другият голям съперник на Токио – Съединените щати, излиза от войната укрепнал до такава степен, че държи в джо¬ба си ключовете за Индо-тихоокеанския регион, макар и с изключение на… Китай след 1949 г.

Безспорно равносметката е катастрофална. Въпреки това, ако ин-вазията от 1937 г. е началната точка на траекторията, довела Япония до разруха, то това още не означава, че тя е и причината. Между 7 юли 1937 г. и капитулацията на 2 септември 1945 г. няма единствена и тра¬гична верига от решения и събития. За да се определи дали инвазията от 1937 г. сама по себе си е била стратегическа грешка, трябва да се приложи друг подход: да се оценят очакваните ползи и шансовете за тяхното постигане.

Това позволява да се открои първата и най-сериозна японска грешка: решението за нахлуване в Китай в известен смисъл е не- решение и Токио не очаква от него никаква ясна полза. Нападението не е резултат от добре обмислен план. По-скоро то е кулминацията на процеса на бавно разпадане на отношенията между двете страни от края на XIX век. Разпад, подхранван от реални антагонизми, но също и от недоразумения и неразбирателства. Две войни бележат възник¬ването на съвременна Япония и влизането и в кръга на великите сили.

Първата е спечелена срещу Китай, тогава западаща империя, през 1894-1895 г. – победа, която до голяма степен е причина за изчезване¬то на китайските имперски институции, до което се стига през 1911 г. През 1905 г. Япония надделява над Русия – друга разпадаща се импе¬рия. Тази война е решена и за сметка на Китай – нито японците, нито руснаците питат за мнението му относно територии, които отдавна са под негов суверенитет. Първата световна война допълнително влоша¬ва отношенията. Защото, ако през 1915 г. Япония наистина отправя към правителството на младата Китайска република своите „двадесет и едно искания“, целящи да и бъдат предоставени търговски приви¬легии и стратегически предимства, то Токио получава от силите на Антантата контрола над германските владения в Китай, по-специално полуостров Шандун (Квантун за японците) и голямото пристанище Циндао.

Общото унижение на двете държави по време на обсъжданията на Версайския договор ги сближава само временно: по англо-аме¬риканско настояване в устава на бъдещото Общество на народите не е включена исканата от Токио и Пекин клауза за „равенство на расите“ . Възможно ли е това двустранно взаимодействие да стане на¬чало на по-широко споразумение? Вероятно не: Китай е твърде слаб в политическо отношение, за да бъде надежден съюзник на Япония. По-скоро той е разглеждан като потенциална жертва на западните апетити, а от края на 1920-те години – и на Съветския съюз. Но Япо¬ния също е отслабена политически. Превръщането на авторитарния модернизъм от епохата Мейджи в парламентарна демокрация се про¬валя по комплексни причини, сред които ключова роля изиграва кон¬ституирането на армията и флота в политически фракции, разделили се от своя страна на котерии.

Овластяването на военните довежда до събитие, което би било немислимо на друго място. През 1931 г. един клан от офицери от Квантунската армия поема инициативата да се намеси в Манджурия без одобрението на правителството, което е поставено пред свършен факт. Скоро регионът е превърнат във васална държава Манджукуо, начело на която – за голямо неудоволствие на китайците – Токио по¬ставя последния им свален император Пу И. Пет години по-късно, през февруари 1936 г., гражданската власт в Токио е окончателно маргинализирана. Въпреки че опитът за държавен преврат, ръководен от няколко младши офицери, е потушен, той поставя правителство¬то под опеката на висшето командване. Тази ситуация не довежда до по-голяма централизация на решенията. Точно обратното, увеличава склонността на офицерите да действат по собствена инициатива. Това се случва през юли 1937 г., първо в Пекин, а след това в Шанхай – два града, в които Япония поддържа гарнизони .

Военното командване поема отговорността да започне бойни дей-ствия, от които първоначално не очаква нищо повече от местни ползи. Макар че Токио добавя към това и търсенето на политически предим¬ства, впрочем предимно символични, не съществува никакъв последо¬вателен японски план. Никой не е мислил за война с Китай, камо ли за неговото завладяване. Надеждите са най-много да се укрепят позициите на Япония пред лицето на долавяната комунистическа заплаха – пре¬димно съветска , – тъй като китайските комунисти са понесли съкру¬шителни удари от националистическия режим, принудили Мао да пред¬приеме неговия „Дълъг поход“, който всъщност е жалко отстъпление.

Нахлуването ще бъде предизвикано по инициатива на китайци¬те, и по-специално на лидера на републиката Чан Кайшъ. Именно той избира безкомпромисността пред японските искания и разполага най-добрите си войски пред Шанхай, докато инцидентите от 7 юли се случват около Пекин. И накрая, той съзнателно ускорява превръ¬щането на локалната конфронтация в обща война. Китайският пре¬зидент и бъдещ „генералисимус“ действа така преди всичко по при¬чини, свързани с вътрешната политика. Той иска да се възползва от китайско-японската конфронтация, за да обедини народа и различните регионални власти. Последните не са нищо повече от марионетки на прочутите „военачалници“, чиято местна власт Републиката, неспо¬собна да подчини, е легитимирала, като ги е назначила за губернатори и като е присъединила на хартия частните им армии към национали¬стическия боен ред.

Япония от своя страна попада в капана на военната си реторика. Чан я поставя пред катастрофална алтернатива: унизително отстъпле¬ние или несигурна война. Това, че първоначалната китайска съпроти¬ва изненадва японците, както и относителните качества на някои от националистическите части, са допълнително основание, подтикващо към засилване на военните действия. И двете страни смятат конфрон¬тацията за неизбежна, рано или късно. „Алтернативна политика“ по отношение на Китай вероятно не е по силите на японското ръковод¬ство – а и далеч не е сигурно, че Чан би приел споразумение. Стре¬межът на Токио да постави начело на Китай алтернативен лидер е во¬енна цел, в която няма нищо абсурдно. Напротив, съгласуването на китайската и японската дипломация би било от изключителна важност в отношенията със СССР и англо-американците.

Проблемът е, че подобна рационална политическа аргументация, изглежда, не се проявява нито в кабинета в Токио, нито в японското висше командване в Китай. Нито една от двете власти не си поставя цели за войната. Нека оставим настрана от самото начало идеята за завладяване на територия: дори и някои да си фантазират за поглъ¬щането на Китай в една паназиатска империя, тази идея никога не е изглеждала осъществима, а наличните военни средства изключват постигането и. Първоначално тези ресурси са сравнително ограниче¬ни. Преобладават подразделенията от резервисти. Ударните части на японската армия остават пасивни срещу Съветския съюз в Манджурия чак до нападението над Пърл Харбър. При по-внимателно вглеждане се оказва, че войната с Китай има характер на наказателна експедиция без други цели. А темпото се определя от Китай. Като се съпротивля¬ва от август до ноември 1937 г. пред Шанхай, армията на Чан проваля намеренията на своя враг. Вярно е, че императорската армия излиза победителка от боевете и нанася поражение на националистическия си противник, което и коства най-добрите части и офицерски състав, но наказателната експедиция наистина се проваля. Спешно е необхо¬дима истинска стратегия.

Проблемът тук се прехвърля на терена на доктрините. Японското командване е обучено в европейската стратегическа школа от XIX в., по-специално пруската. Нейните постулати сякаш се потвърждават от двете войни през 1894-1895 г. и 1904-1905 г. Тези конфликти с огра¬ничени цели, в ясна дипломатическа рамка, наистина са разрешени доста бързо след битки, смятани за решаващи по онова време: Ялу, Мукден, Цушима. Ролята на политическите фактори за спирането на бойните действия никога не е вземана предвид: това е основният не¬достатък на пруско-германското мислене, аклиматизирано в Япония. Така и в края на 1937 г. японците търсят своята „решителна битка“. Смятат, че са я спечелили при Нанкин. Но се оказват пред непромене¬на политическа ситуация: Чан отказва да се предаде. Ситуацията не е по-различна от тази на Хитлер след краха на Франция: в действител¬ност неговата „решителна“ победа проваля стратегическия му план, щом Чърчил отказва да преговаря.

Токио реагира на разочарованието по най-лошия възможен на¬чин. Там вярват, че могат да заобиколят политическата пречка, като „пречупят“ китайската съпротива чрез терор. Културата на брутал¬ност, маскирана като военна етика, улеснява систематизирането на зверствата и престъпленията, което прави тоталната война неизбеж¬на. Възможно е и друго поведение: по време на Първата китайско- японска война и Руско-японската война императорската армия се от¬нася към китайските, а след това и към руските ранени и пленници по същия начин, както към своите, и защитава цивилното население, с което Токио си спечелва похвали от Запада. В Китай това може би щеше да даде възможност да се намери друг политически избор, раз¬личен от този на Чан, като се създаде приятелска китайска сила. Това е решението, което се търси от 1939 г. нататък – твърде късно.

След „Клането в Нанкин“ и много други не толкова известни престъпления, след началото на въздушните бомбардировки на неза-щитени градове тази възможност вече е загубена. От този момент на¬татък имперската власт, колкото и да не го желае, влиза в логиката на противника, тази на войната на изтощение. Опитва се да задуши Чан, като завзема бреговете и границите, през които пристига чуждестран¬ната помощ, обсажда го при отстъплението му, не толкова за да го съсипе икономически, колкото за да го накара да се отчае от резултата и да го принуди да се предаде. Напразно. Патовата ситуация е пълна през 1940 г. Истинската стратегическа грешка е допусната много по- рано: в началото на конфликта не са набелязани точни и постижими цели, а след това войната се води по такъв начин, че става невъзможно да се поставят разумни цели. През 1937 г. победа в Китай не е невъз¬можна за Япония, но победа срещу Китай очевидно е.

Но дали нахлуването в Китай лишава Токио от победата в Тихия океан? Разбира се, цената на войната на континента не може да бъде пренебрегната. В резултат на боевете и лошите санитарни условия между 1937 и 1945 г. загиват 480 000 японски войници. Този брой представлява между една четвърт и една пета от общия брой на уби¬тите, голяма част от които загиват през първите години на войната (1937-1940 г.), когато се провеждат повечето големи операции (едва през 1944 г. на китайска земя започват нови големи офанзиви). Пет¬десет хиляди убити годишно, и то обикновени войници, не представ¬ляват за Япония със 75 млн. души население изключителна пречка в борбата срещу Съединените щати. Китай не концентрира основна¬та част от японските ресурси и със сигурност не тези, които са най- полезни в Тихия океан. Ако през 1941 г. в Китай са разположени 27 японски дивизии от общо 51 , придружаващите ги военновъздушни части, които по същество представляват авиация за подкрепа на на- земните действия, са непригодни за водене на война във въздуха в Тихия океан. Нищо от това, което е вложено в Китай, няма да бъде нужно при Мидуей или Гуадалканал.

Също така не може да се каже, че финансовите разходи за вой¬ната в Китай са основната причина за неспособността на японската индустрия да съперничи със Съединените щати. По-важен е един от нейните странични ефекти: промяната на структурата на японските сили в посока, противоположна на реално необходимата. За да удър¬жи китайското пространство, армията предпочита пехотните части, които са много по-евтини от механизираните части, необходими за сблъсъка със СССР в Манджурия. Освен това тя фокусира авиацията върху тактическите аспекти във вреда на по-широката концепция за нейното използване, включваща пресичането на полети над театъра на военните действия, завоюване на цялостно въздушно надмощие и операции в дълбочина със самолети с голям обсег. Военноморските сили в крайна сметка осигуряват повечето от действията на авиацията на далечни разстояния (дотам, че поемат някои от бомбардировъчни- те мисии в Китай през 1939-1940 г.). Армията също така не може едновременно да развива флота си и поддържащата си авиация – ко¬рабната авиация и наземните части за поддръжка на ескадрилите – и да компенсира липсата на истински стратегически военновъздушни сили. Липсват необходимият бюджет и политическо влияние, за да се направи това. Този момент е решаващ за военния провал на Япония, която така и не успява да проведе истинска въздушна офанзива, необ¬ходима за възпрепятстването на съюзническото контранастъпление. Това няма много общо с войната в Китай, тъй като е съмнително, че и без нея Япония щеше да е в състояние да се сдобие със средствата, които и липсват.

В борбата за контрол над Азия и западната част на Тихия океан през 1930-те години Япония има двама реални противници – СССР и САЩ. Във военно отношение, както вече казахме, за да победи първите, тя се нуждае от механизирани въздушно-наземни сили. За да победи вторите, тя се нуждае от военновъздушни сили, които да могат да осигурят контрол над Тихия океан. Авиационният компонент е общият фактор между тези две сили. Освен това авиацията е и най- подвластна на материално изхабяване и най-трудна за подновяване в кадрово отношение – обучението на пилотите отнема много време. От средата на 1920-те години, а още повече след икономическата кри¬за от 1929 г. , истинският стратегически проблем на Япония е, че тя няма необходимите средства, за да разполага с всички тези ресурси. Това обаче не и пречи да се сдобие с внушителна военна машина и да я управлява блестящо: така японците почти винаги успяват в на¬чалото на Тихоокеанската война да получат благоприятни или поне балансирани отношения на силите на местно равнище, и то почти до средата на 1943 г. Това не е достатъчно, за да се компенсира липсата на достатъчно ресурси, както и фактът, че пълната механизация на сухопътните войски е абсолютно непосилна за страната.

Трябва да се отбележи, че японците го осъзнават. Това е една от основните причини за навлизането им в Китай: в дългосрочен план те се надяват да създадат индустриален гигант, способен да се противопостави както на Съветския съюз, така и на американците. В съзнанието на неговите организатори Манджукуо трябва да бъде първият камък в този строеж. Тази визия обаче е постижима само в много дългосрочен план и предполага китайско-японско политическо сближаване. По последния въпрос грешката е по-скоро политическа, отколкото стратегическа. И тя не е само на японците: възможно е да се твърди, че сближаването на китайските националисти с Токио би било в техен общ интерес. Но това би изисквало различна политика от страна на Япония още от деня след провъзгласяването на Китайската република през 1911 г., поне преди „двадесет и едното искания“, кои¬то играят ключова роля за кристализирането на националистическите (и комунистическите) движения в Китай. Това би означавало също, че следващите правителства са пренебрегнали разпокъсаността на ки¬тайската власт или са имали достатъчно прозорливост, за да заложат на Чан, който като студент се е възхищавал на Империята на изгрява¬щото слънце. Това е фантазия. Другият вариант – пълен отказ от идея¬та за азиатски империализъм и превръщането на Япония в меркантилна демокрация по британски модел (в каквато страната ще се превърне след войната) – би бил трудно осъществим в контекста на свиването на международната търговия след кризата от 1929 г. и би изисквал различ¬на британска и американска политика спрямо Япония . Нищо от това не е достоверно: алтернативните истории, избягващи войната в Тихия океан, карат участващите сили да вземат решения, които противоре¬чат на ситуацията и политическата им логика по онова време.

В действителност стратегическото положение на Япония е много трудно далеч преди 1937 г. Военните и средства са ограничени, а ин-дустриалният и капацитет е недостатъчен поради кризата в икономи¬ката и липсата на природни ресурси. Нахлуването в Китай не променя това положение. Преди 1940 г. то е същото и не се влошава значи¬телно. Фаталната грешка, която наистина ускорява войната в Тихия океан, е превземането на Индокитай, което довежда до непреодоли¬мо влошаване на отношенията с Вашингтон и Лондон. Окупацията е само частично свързана с войната в Китай: ако японското присъствие в северната част на френската колония затяга обсадата на Китай, то въвеждането на части в Южен Индокитай вече е намерение за придо¬биване на бази за операции към Малайзия и Инсулиндия. Въздържа¬нето от нахлуване в Китай вероятно не би позволило да се избегне войната в Тихия океан, която логиката на всяка от антагонистичните сили прави почти сигурна. То не би подобрило и изходната позиция на Токио в икономическо, политическо или военно отношение: Юго-източна Азия наистина става по-достъпна с изнесените позиции, при-добити между 1937 и 1940 г.

Виж още

Из „Дълбока вода“ от Патриша Хайсми

1 Вик не танцуваше, но не по причините, поради които повечето мъже не танцуват. Той …

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *