Ревю: Защо Марк Менсън ни учи в „Тънкото изкуство да не ти пука“?

Има книги, които знаеш, че искаш да прочетеш без да си наясно защо. За тях не си чувал от приятел, не си чел в интернет или по форуми, дори не си се допитвал до продавачката в книжарницата. Виждаш я, нещо в теб трепва, после прелистваш, подушваш страниците й и вече си убеден, че е твоята.

Така се запознах и аз с ярките корици на „Тънкото изкуство да не ти пука“. Във времена, в които ни дреме за твърде много неща, една книга повече няма да ни натежи. Тревогите в съвременото общество са много – работа, жена, кола, любовница, цената на биткойна, цената на ракията…

Няма как едно такова заглавие да не ти грабне вниманието. Напълно разбирам хората, които са подминали тази книга, казвайки си, че е една от многото, които ни учат на по-добър живот. Моят случай не бе такъв. И аз си дадох време преди да се реша да я купя, но при всяко влизане в книжарницата си разменяхме палави погледи. Знаех, че ще я имам, бе въпрос на време. До онзи декемврийски ден, когато захванах да чета първото изречение, ей така, на шега, докато се топлих в една софийска книжарница.

„Чарлз Буковски е бил алкохолик, женкар, неизлечим комарджия, грубиян, дребнав задник, пълен безделник и в най-лошите си дни – поет. Той най-вероятно е последният човек на земята, когото бихте потърсили за житейски съвет или пък очаквате да откриете в книга за самопомощ.“

Като човек, който се кълне в гения на Буковски, това е напълно достатъчно, за да се запътя към касата с ясната идея, че не съм сгрешил с изобра. Отне ми 2 седмици, за да прочета „Тънкото изкуство да не ти пука“ при все, че не съм от онези, които го правят за спорта. Имаше и празници, както и някой друг махмурлук, но да – справих се бързо в моите представи, успоредно с това изпълнявах работните си ангажименти, пишех за 2-3 сайта и правих по някой друг мач на PES. Бирите не ги броим. Време е за равносметка, но ще се постарая да оставя това на онези, които решат да четат книгата и просто ще щриховам онова, което ми направи впечатление.

Самият Менсън определено е човек с опит, решен, че преживяното през годините е добре да бъде описано не само в личния му сайт. Добър избор. Също така е начетен или поне умело е успял да вмъкне поучителни истории, от които успях да науча нещо ново. Ясно е, че и след тези 219 страници ще продължи да ми пука, но вече ще имам едно наум, а именно някои истини, които и сам съм достигал до тях, но е добре да ги чуеш и от другиго. А от книга е най-добре. Хареса ми прямотата в писането на Менсън. Не е изненада, че започва четивото си именно с житейския път на Буковски. Сигурен съм, че  и той е чел с кеф „Жени“, „Поща“ и „Най-красивата жена в града“, а впоследствие е почерпил опит, и идеи как самият той да се обръща към читателя, но все пак го прави по свой начин… като Чарлз никой друг не може!

В книгата са засегнати темите за модерните технологии, от които се чувстваме така, сякаш всички останали са уникални, неповторими, велики, успешни, красиви, обичани, обичащи, богати, което влияе на самите нас. Все модерни проблеми на модерно общество с модерно мислене. Напълно наясно съм, че и за това вече сте чели, но Менсън наистина има доводи, опит и дори самочувствието да навлезе по-дълбоко в темите. Както и да ни посъветва да не се страхуваме, когато провалът е точно зад ъгъла. Продължава да анализира живота, за да сигне до същината – смъртта и да разкрие историята, преобърнала живота му. Именно една такава човешка трагедия го е вкарала в правия път. Какво, защо и как, не съм аз човекът, който трябва да наруши тайната.

„Разглезването на съвременното съзнание е довело до едно население, което смята, че заслужава нещо, без да си е мръднало пръста, население, което мисли, че има право на нещо, без да пожертва нищо в замяна. Хората твърдят, че са специалисти, бизнесмени, изобретатели, новатори и треньори без капка житейски опит. И го правят не защото мислят, че са по-велики от всички останали, а защото чувстват, че трябва да бъдат вели­ки, за да бъдат приети в един свят, който говори само за изключителните. Днешната култура бърка понятията „голямо внимание” и „голям успех”, смятайки ги за едно и също нещо. Но те не са.“

Цитат от книгата, достоен за финал на едно ревю, недодялано като анализ на бивш селекционер на България след 12 мъчителни месеца, но все пак е нещо. Ревюто не бе кой знае какво, но нали вече не ми пука. Останалото е в твои ръце, важното е те да не остават празни, а в тях от време на време да попада и някоя друга книга. Успех и честита нова година!

Оценка: - 7.3

7.3

User Rating: 5 ( 1 votes)

Виж още

Ревю на „Игри на ума“ от Лиона Дийкин

Съвсем случайно попаднах на книгата. Привлече ме нейния сюжет и честно казано не съжалявам. Добър …

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *